„Село Борово” е кратка повест за бурните събития в България от
1923 година и най-известната книга на автора Крум Велков. Интересно е да се
знае, че роденият в Перник Крум е работник, организатор на стачки и като
20-годишен младеж става участник в подготовката на Септемврийското въстание.
Повестта е написана за няколко седмици през 1932 година и малката по обем
книжка става популярна сред младите през 30-те години. По същото време Велков
спомага в печатането на обявени от властта за нелегални политически вестници и
материали. Заради тази си дейност през годините на Втората световна война
(40-те години) той е интерниран в концлагера „Еникьой”. Кратко след 9 септември
1944 година писатели-комунисти и прогресивните писатели, подкрепящи
Отечествения фронт, излизат с общ апел към народа и творците (работниците на
умствения труд), в който обещават да дадат своите сили за новата българска
култура (целият апел тук http://www.septemvri23.com/bg_progresivni_pisateli_privetst…).
Под този призив стои и името на Крум Велков. Въстанието на септемврийци е
главна тема за автора и затова през 1946 година той пише втори роман за 1923
година - „Животът на Петър Дашев”. Последните години от живота си прекарва в
град Белово, където и умира през 1960 г.
За мен „Село Борово” е задължително четиво за интересуващите се
от въстаническата атмосфера в България след фашисткия преврат от 9 юни 1923
година. Кратка книга, но с много образи. Народен език, отразяващ духа на
времето. Авторът е наясно с описваното, защото той самият е участник и
свидетел. Това придава особеност, която не е често срещана в литературата.
Ще разкажа за епизода от книгата, впечатлил ме най-много. В него
боровчанинът Игнат Куция е заловен от властите преди Септемврийското въстание
по искане на местния олигарх и кмет Нако. Куция е инвалид от Първата световна
война –единият му крак е дървен. Има многолюдно семейство и държи запустяваща
бакалийка, която се намира точно срещу богатата бакалия на Нако. Никакви
мъчения не спестяват фашистите на Игнат, когато го затварят в градската полиция.
Оцелява от побоищата и се завръща в селото. Първото нещо, което прави, е да
затвори своята бакалия. На нейно място нарежда помещение с кафене – това за
целите на партиен клуб. И този клуб става сборището, където се събира народът и
откъдето тръгват въстаниците за бой. Впечатляващо! Не се отказва, не се
отдръпва, а действа открито, предизвикателно и бунтовно и то пред очите на
пратилия го преди това на мъчения местен олигарх. Куция се бие накрая и с
оръжия, но повече няма да разказвам…всеки, който желае, ще прочете книгата.
„Село Борово” се изчита за няколко часа. А епизодът, който преразказвам, поне
според мен, е показателен за духа на времето – убеденост, саможертва и стремеж
към свобода – народна и лична.
Ето и съвсем малък откъс от книгата:
„Най-отдолу в пакета беше останал някакъв календар. Мястото
му беше на стената. Сред годината, малко закъснял идеше той сега, но нищо. На
него беше изрисувано с ярки бои многолюден народ със знамена, настръхнал, пеещ
и тръгнал бунтовно неизвестно къде. Игнат го прикрепи с един гвоздей на
стената.
- Нека гледат!...Не спи народът като нас…
Той седна на стола внимателно, понамръщвайки се, като че ли
сядаше на игли, и изгледа още веднаж новата обстановка на бакалницата. Сега
вече прилачаше донейде на клуба на околийския градец. Малко по-сиромашка
изглеждаше работата тука, но не пречеше. В Борово нямаше кой да търси кусури,
стига всичко да тръгнеше както трябва…
Двата свободни дни след ареста той прекара в градския клуб.
Навън го беше дочакал непознат млад мъж, попита го загрижено дали е той същият
от Борово и го отведе право там. Разбра Игнат къде го бяха завели. Ниското
помещение на клуба беше пълно с работен свят. Заразпитваха го надълго хората
там, някак си по свойски, другарски, за премеждията му в ареста и той им
разказа всичко. Не се зачудиха твърде на мъките му те, а един го погледа
усмихнато и каза:
– Не бой се, другарю…През тази дупка, за която разправяш ти, са
минали мнозина от нас тука. Борбата без мъки няма да мине… „ (стр. 83)
 |
| Авторът на книгата Крум Велков |
Няма коментари:
Публикуване на коментар