„23 септември” на 23 септември

Движение  "23 септември" чества своя патронен празник. Денят, в който избухва Септемврийското антифашистко въстание, бе отбелязан с няколко мероприятия.

Организирана група  посети монумента „Септемврийци”, издигнат над скалите на с. Лакатник. На това място въстаниците Йордан Куртев, Стефан Трифонов, Димитър Бояджиев и Милан Петров са разстреляни и хвърлени от скалите. На паметника бяха поставени цветя. Групата изчисти паметната плоча, издраскана от вандали и се включи в честванията на местните хора.

 

Преди и след

Друга проява в същия ден беше свързана с почитане паметта на Димитър Николов Гичев (1888-1923) – ръководител на столичния военно-революционен комитет, подготвящ въстанието в София. На 21 септември 1923 г. вследствие на предателство, военно-революционният комитет е обграден в дома на акушерката Гануша Златева на ул. „Веслец“ 53. Тази квартира в продължение на два месеца е служила за сигурно убежище на Гичев. За да не се предаде жив в ръцете на врага и за да помогне на другарите си да се измъкнат от полицейската засада, Гичев стреля четири пъти срещу дошлите да го арестуват фашисти и след това се самоубива... На мястото бяха положени цветя в знак на почит към загиналия комунистически ръководител и към неговите другари. Беше произнесено и кратко слово.

Денят приключи с културно-простветна програма. Проведе се дискусия за  значението на Септемврийското въстание. Бяха прочетени стихове на известни антифашисти (Иван Бурин, Крум Кюлявков, поемата „Септември“ на Гео Милев и др.), а накрая, под формата на импровизиран концерт, бяха изпети някои от най-известните български и международни революционни песни. 

93 години от Септемврийското въстание!

Септемврийското въстание е един от ключовите моменти в българската история. То избухва в отговор на фашисткия преврат, осъществен на 9 юни 1923 г.

... Горе главите! Кървавото отмъщение на изплашената за властта си белогвардейска сган не ще сполучи да убие борческия дух на трудеща се България! Поражението ще ни научи как да победим! Въпреки всичко, ще бъде работническо-селско правителство в България!

.......................

Драги другари,

Ние съвместно се борихме за едно велико народно дело. Днес ние сме разбити. Но борбата не е свършена и окончателната победа е по-близка, отколкото враговете ни мислят. Българският трудещ се народ никога не ще се помири с белогвардейската власт на едно нищожно, хищническо и насилническо малцинство, с каквито и звучни фрази да се кичи и с каквито и „демократически” реформи да парадира тя. От поражението си ние ще почерпим поука и утре ние ще бъдем по-силни, отколкото бяхме вчера, а нашите врагове все повече губят почвата под краката си.

Изпълнени с дълбока вяра в нашето дело, което е свето народно дело, ние, всички трудещи се, героически ще понесем болките и страданията на поражението и с по-голяма енергия и повишено въодушевление ще се предадем отново на служба на народното дело и не ще отдъхнем, докато не победим.

Ние отново ще съберем и сгъстим нашите разстроени и разредени редове. Ние ще пристъпим бързо към изцеряване нанесените ни рани.

С общи усилия и жертви ние ще помогнем на останалите вдовици и сираци, на бедстващите семейства и на прокудените в чужбина другари.

Ние не ще пръскаме силите си в отделни терористически действия, помнейки добре, че ще победим само с организираната борба на трудещия се народ и че най-жестокото отмъщение на народните палачи ще бъде събаряне на белогвардейското правителство и окончателната победа на работническо-селската власт.

Особено ние ще пазим и закрепваме съюза на всички трудещи се от градове и села, който в септемврийските борби биде подпечатан с общо пролятата кръв на хиляди борци, паднали за общото народно дело.

Никакво униние, никакво отчаяние, никакво малодушие!

Горе главите, славни борци!

Да живее работническо-селското правителство!

Да живее трудеща се България!

ИЗ “ОТВОРЕНО ПИСМО ДО РАБОТНИЦИТЕ И СЕЛЯНИТЕ В БЪЛГАРИЯ” - 

Георги Димитров и Васил Коларов

Вестник "Революционен пламък",

брой 7, септември 2016 г.

Септемврийското въстание в "Село Борово"

„Село Борово” е кратка повест за бурните събития в България от 1923 година и най-известната книга на автора Крум Велков. Интересно е да се знае, че роденият в Перник Крум е работник, организатор на стачки и като 20-годишен младеж става участник в подготовката на Септемврийското въстание. Повестта е написана за няколко седмици през 1932 година и малката по обем книжка става популярна сред младите през 30-те години. По същото време Велков спомага в печатането на обявени от властта за нелегални политически вестници и материали. Заради тази си дейност през годините на Втората световна война (40-те години) той е интерниран в концлагера „Еникьой”. Кратко след 9 септември 1944 година писатели-комунисти и прогресивните писатели, подкрепящи Отечествения фронт, излизат с общ апел към народа и творците (работниците на умствения труд), в който обещават да дадат своите сили за новата българска култура (целият апел тук http://www.septemvri23.com/bg_progresivni_pisateli_privetst…). Под този призив стои и името на Крум Велков. Въстанието на септемврийци е главна тема за автора и затова през 1946 година той пише втори роман за 1923 година - „Животът на Петър Дашев”. Последните години от живота си прекарва в град Белово, където и умира през 1960 г.

За мен „Село Борово” е задължително четиво за интересуващите се от въстаническата атмосфера в България след фашисткия преврат от 9 юни 1923 година. Кратка книга, но с много образи. Народен език, отразяващ духа на времето. Авторът е наясно с описваното, защото той самият е участник и свидетел. Това придава особеност, която не е често срещана в литературата.

Ще разкажа за епизода от книгата, впечатлил ме най-много. В него боровчанинът Игнат Куция е заловен от властите преди Септемврийското въстание по искане на местния олигарх и кмет Нако. Куция е инвалид от Първата световна война –единият му крак е дървен. Има многолюдно семейство и държи запустяваща бакалийка, която се намира точно срещу богатата бакалия на Нако. Никакви мъчения не спестяват фашистите на Игнат, когато го затварят в градската полиция. Оцелява от побоищата и се завръща в селото. Първото нещо, което прави, е да затвори своята бакалия. На нейно място нарежда помещение с кафене – това за целите на партиен клуб. И този клуб става сборището, където се събира народът и откъдето тръгват въстаниците за бой. Впечатляващо! Не се отказва, не се отдръпва, а действа открито, предизвикателно и бунтовно и то пред очите на пратилия го преди това на мъчения местен олигарх. Куция се бие накрая и с оръжия, но повече няма да разказвам…всеки, който желае, ще прочете книгата. „Село Борово” се изчита за няколко часа. А епизодът, който преразказвам, поне според мен, е показателен за духа на времето – убеденост, саможертва и стремеж към свобода – народна и лична. 

Ето и съвсем малък откъс от книгата:

„Най-отдолу в пакета беше останал някакъв календар. Мястото му беше на стената. Сред годината, малко закъснял идеше той сега, но нищо. На него беше изрисувано с ярки бои многолюден народ със знамена, настръхнал, пеещ и тръгнал бунтовно неизвестно къде. Игнат го прикрепи с един гвоздей на стената.

- Нека гледат!...Не спи народът като нас… 

Той седна на стола внимателно, понамръщвайки се, като че ли сядаше на игли, и изгледа още веднаж новата обстановка на бакалницата. Сега вече прилачаше донейде на клуба на околийския градец. Малко по-сиромашка изглеждаше работата тука, но не пречеше. В Борово нямаше кой да търси кусури, стига всичко да тръгнеше както трябва…

Двата свободни дни след ареста той прекара в градския клуб. Навън го беше дочакал непознат млад мъж, попита го загрижено дали е той същият от Борово и го отведе право там. Разбра Игнат къде го бяха завели. Ниското помещение на клуба беше пълно с работен свят. Заразпитваха го надълго хората там, някак си по свойски, другарски, за премеждията му в ареста и той им разказа всичко. Не се зачудиха твърде на мъките му те, а един го погледа усмихнато и каза:

– Не бой се, другарю…През тази дупка, за която разправяш ти, са минали мнозина от нас тука. Борбата без мъки няма да мине… „ (стр. 83)

Авторът на книгата Крум Велков