понеделник, 21 декември 2015 г.

Септемврийското въстание в "Село Борово"

„Село Борово” е кратка повест за бурните събития в България от 1923 година и най-известната книга на автора Крум Велков. Интересно е да се знае, че роденият в Перник Крум е работник, организатор на стачки и като 20-годишен младеж става участник в подготовката на Септемврийското въстание. Повестта е написана за няколко седмици през 1932 година и малката по обем книжка става популярна сред младите през 30-те години. По същото време Велков спомага в печатането на обявени от властта за нелегални политически вестници и материали. Заради тази си дейност през годините на Втората световна война (40-те години) той е интерниран в концлагера „Еникьой”. Кратко след 9 септември 1944 година писатели-комунисти и прогресивните писатели, подкрепящи Отечествения фронт, излизат с общ апел към народа и творците (работниците на умствения труд), в който обещават да дадат своите сили за новата българска култура (целият апел тук http://www.septemvri23.com/bg_progresivni_pisateli_privetst…). Под този призив стои и името на Крум Велков. Въстанието на септемврийци е главна тема за автора и затова през 1946 година той пише втори роман за 1923 година - „Животът на Петър Дашев”. Последните години от живота си прекарва в град Белово, където и умира през 1960 г.
За мен „Село Борово” е задължително четиво за интересуващите се от въстаническата атмосфера в България след фашисткия преврат от 9 юни 1923 година. Кратка книга, но с много образи. Народен език, отразяващ духа на времето. Авторът е наясно с описваното, защото той самият е участник и свидетел. Това придава особеност, която не е често срещана в литературата.
Ще разкажа за епизода от книгата, впечатлил ме най-много. В него боровчанинът Игнат Куция е заловен от властите преди Септемврийското въстание по искане на местния олигарх и кмет Нако. Куция е инвалид от Първата световна война –единият му крак е дървен. Има многолюдно семейство и държи запустяваща бакалийка, която се намира точно срещу богатата бакалия на Нако. Никакви мъчения не спестяват фашистите на Игнат, когато го затварят в градската полиция. Оцелява от побоищата и се завръща в селото. Първото нещо, което прави, е да затвори своята бакалия. На нейно място нарежда помещение с кафене – това за целите на партиен клуб. И този клуб става сборището, където се събира народът и откъдето тръгват въстаниците за бой. Впечатляващо! Не се отказва, не се отдръпва, а действа открито, предизвикателно и бунтовно и то пред очите на пратилия го преди това на мъчения местен олигарх. Куция се бие накрая и с оръжия, но повече няма да разказвам…всеки, който желае, ще прочете книгата. „Село Борово” се изчита за няколко часа. А епизодът, който преразказвам, поне според мен, е показателен за духа на времето – убеденост, саможертва и стремеж към свобода – народна и лична. 
Ето и съвсем малък откъс от книгата:
Най-отдолу в пакета беше останал някакъв календар. Мястото му беше на стената. Сред годината, малко закъснял идеше той сега, но нищо. На него беше изрисувано с ярки бои многолюден народ със знамена, настръхнал, пеещ и тръгнал бунтовно неизвестно къде. Игнат го прикрепи с един гвоздей на стената.
- Нека гледат!...Не спи народът като нас… 
Той седна на стола внимателно, понамръщвайки се, като че ли сядаше на игли, и изгледа още веднаж новата обстановка на бакалницата. Сега вече прилачаше донейде на клуба на околийския градец. Малко по-сиромашка изглеждаше работата тука, но не пречеше. В Борово нямаше кой да търси кусури, стига всичко да тръгнеше както трябва…
Двата свободни дни след ареста той прекара в градския клуб. Навън го беше дочакал непознат млад мъж, попита го загрижено дали е той същият от Борово и го отведе право там. Разбра Игнат къде го бяха завели. Ниското помещение на клуба беше пълно с работен свят. Заразпитваха го надълго хората там, някак си по свойски, другарски, за премеждията му в ареста и той им разказа всичко. Не се зачудиха твърде на мъките му те, а един го погледа усмихнато и каза:
– Не бой се, другарю…През тази дупка, за която разправяш ти, са минали мнозина от нас тука. Борбата без мъки няма да мине… „ (стр. 83)
Авторът на книгата Крум Велков


петък, 18 декември 2015 г.

За боеца от Съпротивата Леон Таджер (1903-1941 г.)


На 14 декември 1941 г. осъденият на смърт Леон Таджер е обесен в Русенския затвор. Нека научим накратко за един от хилядите герои на антифашистката съпротива в България!
Накратко за живота и делото на този боец от антифашистката съпротива в България: Роден е в София през 1903 г. в семейство на адвокат и учителка. Студентства във Виена агрономство за кратко, безработицата и мизерията го пращат по строителните площадки. Става зидар, макар че владее няколко езика. Полицията постоянно го преследва и задържа като деец на комунистическата партия в Тел Авив. Попада в затвора и е екстерниран като български поданик в родината си. В София, макар че владее 7 езика, става строителен работник. Не спира политическата си дейност в условия на започналата Втора световна война и през 1941 г. е пратен от българските власти в еврейски трудов лагер. Юни бяга от лагера, като измъква барут за саботажни дейности. В Русе се свързва с партийни другари и на 30 октомври 1941 г. запалва бензиновите резервоари на фирма „Петрол”. Задържан и измъчван, пред съда се държи достойно и сам поема защитата си, като се обявява против предателската политика на българските фашисти и грабителството на германския фашизъм.
ИЗВАДКИ „ИЗ ОТГОВОРА НА ЛЕОН ТАДЖЕР ПО ОБВИНИТЕЛНИЯ АКТ” (15 ноември 1941 г.):
„ 2. В обвинителния акт умишлено се премълчава обстоятелството, че съм неосъждан в България, че се наричам не евреин, а български евреин, т.е. българин по съзнание, макар и роден от родители български евреи, че съм син на офицер запасен капитан, раняван в Балканската война…, че съм завършил с много добър успех, примерно поведение І Софийска мъжка гимназия, че съм бил изгонен от английските колониални власти в Палестина като съчувственик на борещия се за национално освобождение под английски и ционистически гнет арабски палестински народ.
4. Дължа да заявя, че съвсем не считам войната загубена за Съветския съюз, както предполага прокурорът, а напротив смятам, че победата на социализма и комунизма над капитализма е неминуема…смятам съюзяването в настоящето и в миналото с германските империалисти за най-голямото провинение на династията към жизнените интереси на българския народ и като опасност за българската нация.
6. В обвинителния акт не се спомена още…., че съм работил на пристанището в Русе и съм бил очевидец на жалкото издойване на българското стопанство чрез дунавското пристанище от страна на германските окупационни власти – отвличат се с гемии милиони килограми плодов пулп, тютюн, храни, олио, ечемик (и се внася царевица за примес в хляба), нещо, което не е могло да не възмути обвиняемия при обстоятелството на растяща скъпотия, недоимък и купоннна система в Родината му. Премълчава се фактът, че обвиняемият е човек на честния строителен зидарски труд, баща на семейство, а не „платен” функционер, както го нарича прокурорът…
[Заключителна дума]: Империалистическите войни са позор за човечеството. Край на тях. Мир на хижите. Война на палатите! Войната се поражда от капитализма и е неизбежна негова спътница. Смърт на капитализма!
Докато има експлоатирани и експлоататори, ще има война. Смърт на експлоатацията на човек от човек! По-добре умри прав, отколкото да живееш на колене! Когато си купувах за 5 лева грозде със спечелените пари от товарене един варел бензин считах, че ям главичките на децата, убити от аероплана, който лети с натоварения от мен бензин. Когато тиках варели олио или пулп за германските бандити, съвестта ми ме хулеше: „Подлец! Подлец!”. Сега ми е по-леко, макар и да съм обречен на тормоз и бесилка.

„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!””.