“Донбаска пролет” – историята на един полузабранен филм

Всеки нормален човек би казал, че войната е зло, което не трябва да се случва. И все пак има разлика в начина, по който реагираме на различните войни – едни наричаме справедливи, други – човеконенавистни, а все умират най-обикновени хора. Хора като нас. Често в съвременните войни участват и медиите като инструмент за влияние на участващите страни. Истината отстъпва пред интересите на едни или други икономически силни на деня. И почти никога никой не пита онези, малките хора, умиращи под бомбите всеки ден, какво искат да се случи на земята, на която живеят.

„Донбаска пролет“ е филм, посветен на тези хора. Автор и оператор в продължение на три седмици заснемаха интервюта с различни преки или косвени участници във военния конфликт между Украйна и самопровъзгласилите се независими Донецка и Луганска народни републики. Как се живее под постоянни обстрели, кой хвърля бомби по училища и болници и за какво мечтаят донбасчани – на тези въпроси отговарят нашите герои – жителите на Донбас.

Темата се оказа чувствителна за някои чужди посолства у нас и бяха положени усилия филмът да не бъде излъчван пред публика. Въпреки това, обаче, благодарение на реакцията на честни журналисти, творци и зрители, „Донбаска пролет“ имаше не една, а две успешни премиери. Това е прекрасен пример как цензурата не може да забрани творчеството – то намира своя път към публичността чрез хората, които искат да го опознаят. Горди сме, че този филм, който представя една конкретна, лична, но все пак истина, успя да бъде показан на голям екран. Сега стремежът е да бъде прожектиран в колкото се може повече градове и да достигне до възможно най-много хора. Войната е зло, което идва тихо, незабелязано. За да не го допуснем и в нашия дом, трябва да се научим да го разпознаваме. Това е и едно от основните послания на филма.

За информация относно предстоящите прожекции на филма, следете фейсбук страницата "Донбаска пролет".

100 години от Великия Октомври

Членове и симпатизанти на Движение “23 септември“ отбелязаха 100-годишнината от Великата Октомврийска Социалистическа Революция с демонстрация пред Паметника на Съветската армия в София.

Преди 100 години пламъкът на Великия Октомври разпали пожара на бунта на потиснатите от целия свят. Днес той е вдъхновение за всички, които вярват, че друг свят е възможен.

Прожекция на филма за Людмил Стоянов

„23 септември” на 23 септември

Движение  "23 септември" чества своя патронен празник. Денят, в който избухва Септемврийското антифашистко въстание, бе отбелязан с няколко мероприятия.

Организирана група  посети монумента „Септемврийци”, издигнат над скалите на с. Лакатник. На това място въстаниците Йордан Куртев, Стефан Трифонов, Димитър Бояджиев и Милан Петров са разстреляни и хвърлени от скалите. На паметника бяха поставени цветя. Групата изчисти паметната плоча, издраскана от вандали и се включи в честванията на местните хора.

 

Преди и след

Друга проява в същия ден беше свързана с почитане паметта на Димитър Николов Гичев (1888-1923) – ръководител на столичния военно-революционен комитет, подготвящ въстанието в София. На 21 септември 1923 г. вследствие на предателство, военно-революционният комитет е обграден в дома на акушерката Гануша Златева на ул. „Веслец“ 53. Тази квартира в продължение на два месеца е служила за сигурно убежище на Гичев. За да не се предаде жив в ръцете на врага и за да помогне на другарите си да се измъкнат от полицейската засада, Гичев стреля четири пъти срещу дошлите да го арестуват фашисти и след това се самоубива... На мястото бяха положени цветя в знак на почит към загиналия комунистически ръководител и към неговите другари. Беше произнесено и кратко слово.

Денят приключи с културно-простветна програма. Проведе се дискусия за  значението на Септемврийското въстание. Бяха прочетени стихове на известни антифашисти (Иван Бурин, Крум Кюлявков, поемата „Септември“ на Гео Милев и др.), а накрая, под формата на импровизиран концерт, бяха изпети някои от най-известните български и международни революционни песни. 

93 години от Септемврийското въстание!

Септемврийското въстание е един от ключовите моменти в българската история. То избухва в отговор на фашисткия преврат, осъществен на 9 юни 1923 г.

... Горе главите! Кървавото отмъщение на изплашената за властта си белогвардейска сган не ще сполучи да убие борческия дух на трудеща се България! Поражението ще ни научи как да победим! Въпреки всичко, ще бъде работническо-селско правителство в България!

.......................

Драги другари,

Ние съвместно се борихме за едно велико народно дело. Днес ние сме разбити. Но борбата не е свършена и окончателната победа е по-близка, отколкото враговете ни мислят. Българският трудещ се народ никога не ще се помири с белогвардейската власт на едно нищожно, хищническо и насилническо малцинство, с каквито и звучни фрази да се кичи и с каквито и „демократически” реформи да парадира тя. От поражението си ние ще почерпим поука и утре ние ще бъдем по-силни, отколкото бяхме вчера, а нашите врагове все повече губят почвата под краката си.

Изпълнени с дълбока вяра в нашето дело, което е свето народно дело, ние, всички трудещи се, героически ще понесем болките и страданията на поражението и с по-голяма енергия и повишено въодушевление ще се предадем отново на служба на народното дело и не ще отдъхнем, докато не победим.

Ние отново ще съберем и сгъстим нашите разстроени и разредени редове. Ние ще пристъпим бързо към изцеряване нанесените ни рани.

С общи усилия и жертви ние ще помогнем на останалите вдовици и сираци, на бедстващите семейства и на прокудените в чужбина другари.

Ние не ще пръскаме силите си в отделни терористически действия, помнейки добре, че ще победим само с организираната борба на трудещия се народ и че най-жестокото отмъщение на народните палачи ще бъде събаряне на белогвардейското правителство и окончателната победа на работническо-селската власт.

Особено ние ще пазим и закрепваме съюза на всички трудещи се от градове и села, който в септемврийските борби биде подпечатан с общо пролятата кръв на хиляди борци, паднали за общото народно дело.

Никакво униние, никакво отчаяние, никакво малодушие!

Горе главите, славни борци!

Да живее работническо-селското правителство!

Да живее трудеща се България!

ИЗ “ОТВОРЕНО ПИСМО ДО РАБОТНИЦИТЕ И СЕЛЯНИТЕ В БЪЛГАРИЯ” - 

Георги Димитров и Васил Коларов

Вестник "Революционен пламък",

брой 7, септември 2016 г.

Спортната слава на България преди и след реставрацията на капитализма

Статистиката категорично показва контраста между успехите на българските спортисти през периода на социализма и липсата на такива след 1989 г.

Олимпийските игри, чиито лозунг „CITIUS, ALTIUS, FORTIUS” предполага форма на мирно съревнование между народите, са концентриран израз на човешките постижения в десетки видове спорт.

Ето и динамиката на българското участие:

„Място по брой спечелени точки”:

от 19-то място в 1956 г – нагоре до 7-мо място в 1988 г. и

от 7-мо място в 1988 г.  – стръмно надолу до 63-то място през 2012 г.

„Място по завоювани медали”:

От 1 (един) медал през 1952 г. до 35 медала през 1988 г.

От 35 медала през 1988 г. до 2 (два) медала през 2012 г.

Ясно се вижда възходът за периода 1956 – 1988 години и резкият  спад  за  периода   1992 – 2012 г.  Защо е така?

Периодът на възход от 1952 до 1989 г. се дължи на положителното развитие на българската икономика като цяло.

Накратко: страната ни по качество на живота беше в групата на първите тридесетина държави в света.

Това, което по социалистическо време се наричаше „реална икономика”, включваща резултатите от селско стопанство, промишленост, строителството, техническата интелигенция, учените от приложните науки, беше източникът за финансиране на надстройката.

Към надстройката се включват заетите в търговията, банковата и застрахователната дейности, държавното управление, образованието, здравеопазването, както и спортното дело...

Приносът на „надстройката” за качеството на живота има своя, особена мярка за оценка, която може да бъде много различна за отделните нейни категории труд.

Как, например, да остойностим произведението на художника?

Като оценим колко лева струват боите, платното и четките ли? А времето му? А таланта му?

А труда на лекаря, музиканта, артиста, учителя, учения, писателя, поета и на още десетки други професии, спортната в това число?

Трудът на нашите спортисти, изразяващ се в техните спортни постижения, особено в международен план, повдигаха нашето национално самочувствие, духа ни, а стойността на човешкия дух е неоценима.

Много български граждани си спомнят как на 30 август 1987 г., на олимпийския стадион в Рим, Стефка Костадинова постави нов световен рекорд в скока на височина. 

Дирижираният отвън политически преврат от края на 1989 г. и последвалата „приватизация” убиха българското селско стопанство, разрушиха промишлеността, осакатиха образованието и какво ли още не. Всичко това оказа отрицателно влияние на олимпийските ни успехи и въобще на спорта у нас.

Вестник "Революционен пламък",

брой 7, септември 2016 г.

Септемврийското въстание в "Село Борово"

„Село Борово” е кратка повест за бурните събития в България от 1923 година и най-известната книга на автора Крум Велков. Интересно е да се знае, че роденият в Перник Крум е работник, организатор на стачки и като 20-годишен младеж става участник в подготовката на Септемврийското въстание. Повестта е написана за няколко седмици през 1932 година и малката по обем книжка става популярна сред младите през 30-те години. По същото време Велков спомага в печатането на обявени от властта за нелегални политически вестници и материали. Заради тази си дейност през годините на Втората световна война (40-те години) той е интерниран в концлагера „Еникьой”. Кратко след 9 септември 1944 година писатели-комунисти и прогресивните писатели, подкрепящи Отечествения фронт, излизат с общ апел към народа и творците (работниците на умствения труд), в който обещават да дадат своите сили за новата българска култура (целият апел тук http://www.septemvri23.com/bg_progresivni_pisateli_privetst…). Под този призив стои и името на Крум Велков. Въстанието на септемврийци е главна тема за автора и затова през 1946 година той пише втори роман за 1923 година - „Животът на Петър Дашев”. Последните години от живота си прекарва в град Белово, където и умира през 1960 г.

За мен „Село Борово” е задължително четиво за интересуващите се от въстаническата атмосфера в България след фашисткия преврат от 9 юни 1923 година. Кратка книга, но с много образи. Народен език, отразяващ духа на времето. Авторът е наясно с описваното, защото той самият е участник и свидетел. Това придава особеност, която не е често срещана в литературата.

Ще разкажа за епизода от книгата, впечатлил ме най-много. В него боровчанинът Игнат Куция е заловен от властите преди Септемврийското въстание по искане на местния олигарх и кмет Нако. Куция е инвалид от Първата световна война –единият му крак е дървен. Има многолюдно семейство и държи запустяваща бакалийка, която се намира точно срещу богатата бакалия на Нако. Никакви мъчения не спестяват фашистите на Игнат, когато го затварят в градската полиция. Оцелява от побоищата и се завръща в селото. Първото нещо, което прави, е да затвори своята бакалия. На нейно място нарежда помещение с кафене – това за целите на партиен клуб. И този клуб става сборището, където се събира народът и откъдето тръгват въстаниците за бой. Впечатляващо! Не се отказва, не се отдръпва, а действа открито, предизвикателно и бунтовно и то пред очите на пратилия го преди това на мъчения местен олигарх. Куция се бие накрая и с оръжия, но повече няма да разказвам…всеки, който желае, ще прочете книгата. „Село Борово” се изчита за няколко часа. А епизодът, който преразказвам, поне според мен, е показателен за духа на времето – убеденост, саможертва и стремеж към свобода – народна и лична. 

Ето и съвсем малък откъс от книгата:

„Най-отдолу в пакета беше останал някакъв календар. Мястото му беше на стената. Сред годината, малко закъснял идеше той сега, но нищо. На него беше изрисувано с ярки бои многолюден народ със знамена, настръхнал, пеещ и тръгнал бунтовно неизвестно къде. Игнат го прикрепи с един гвоздей на стената.

- Нека гледат!...Не спи народът като нас… 

Той седна на стола внимателно, понамръщвайки се, като че ли сядаше на игли, и изгледа още веднаж новата обстановка на бакалницата. Сега вече прилачаше донейде на клуба на околийския градец. Малко по-сиромашка изглеждаше работата тука, но не пречеше. В Борово нямаше кой да търси кусури, стига всичко да тръгнеше както трябва…

Двата свободни дни след ареста той прекара в градския клуб. Навън го беше дочакал непознат млад мъж, попита го загрижено дали е той същият от Борово и го отведе право там. Разбра Игнат къде го бяха завели. Ниското помещение на клуба беше пълно с работен свят. Заразпитваха го надълго хората там, някак си по свойски, другарски, за премеждията му в ареста и той им разказа всичко. Не се зачудиха твърде на мъките му те, а един го погледа усмихнато и каза:

– Не бой се, другарю…През тази дупка, за която разправяш ти, са минали мнозина от нас тука. Борбата без мъки няма да мине… „ (стр. 83)

Авторът на книгата Крум Велков

За боеца от Съпротивата Леон Таджер (1903-1941 г.)

На 14 декември 1941 г. осъденият на смърт Леон Таджер е обесен в Русенския затвор. Нека научим накратко за един от хилядите герои на антифашистката съпротива в България!

Накратко за живота и делото на този боец от антифашистката съпротива в България: Роден е в София през 1903 г. в семейство на адвокат и учителка. Студентства във Виена агрономство за кратко, безработицата и мизерията го пращат по строителните площадки. Става зидар, макар че владее няколко езика. Полицията постоянно го преследва и задържа като деец на комунистическата партия в Тел Авив. Попада в затвора и е екстерниран като български поданик в родината си. В София, макар че владее 7 езика, става строителен работник. Не спира политическата си дейност в условия на започналата Втора световна война и през 1941 г. е пратен от българските власти в еврейски трудов лагер. Юни бяга от лагера, като измъква барут за саботажни дейности. В Русе се свързва с партийни другари и на 30 октомври 1941 г. запалва бензиновите резервоари на фирма „Петрол”. Задържан и измъчван, пред съда се държи достойно и сам поема защитата си, като се обявява против предателската политика на българските фашисти и грабителството на германския фашизъм.

ИЗВАДКИ „ИЗ ОТГОВОРА НА ЛЕОН ТАДЖЕР ПО ОБВИНИТЕЛНИЯ АКТ” (15 ноември 1941 г.):

„ 2. В обвинителния акт умишлено се премълчава обстоятелството, че съм неосъждан в България, че се наричам не евреин, а български евреин, т.е. българин по съзнание, макар и роден от родители български евреи, че съм син на офицер запасен капитан, раняван в Балканската война…, че съм завършил с много добър успех, примерно поведение І Софийска мъжка гимназия, че съм бил изгонен от английските колониални власти в Палестина като съчувственик на борещия се за национално освобождение под английски и ционистически гнет арабски палестински народ.

4. Дължа да заявя, че съвсем не считам войната загубена за Съветския съюз, както предполага прокурорът, а напротив смятам, че победата на социализма и комунизма над капитализма е неминуема…смятам съюзяването в настоящето и в миналото с германските империалисти за най-голямото провинение на династията към жизнените интереси на българския народ и като опасност за българската нация.

6. В обвинителния акт не се спомена още…., че съм работил на пристанището в Русе и съм бил очевидец на жалкото издойване на българското стопанство чрез дунавското пристанище от страна на германските окупационни власти – отвличат се с гемии милиони килограми плодов пулп, тютюн, храни, олио, ечемик (и се внася царевица за примес в хляба), нещо, което не е могло да не възмути обвиняемия при обстоятелството на растяща скъпотия, недоимък и купоннна система в Родината му. Премълчава се фактът, че обвиняемият е човек на честния строителен зидарски труд, баща на семейство, а не „платен” функционер, както го нарича прокурорът…

[Заключителна дума]: Империалистическите войни са позор за човечеството. Край на тях. Мир на хижите. Война на палатите! Войната се поражда от капитализма и е неизбежна негова спътница. Смърт на капитализма!

Докато има експлоатирани и експлоататори, ще има война. Смърт на експлоатацията на човек от човек! По-добре умри прав, отколкото да живееш на колене! Когато си купувах за 5 лева грозде със спечелените пари от товарене един варел бензин считах, че ям главичките на децата, убити от аероплана, който лети с натоварения от мен бензин. Когато тиках варели олио или пулп за германските бандити, съвестта ми ме хулеше: „Подлец! Подлец!”. Сега ми е по-леко, макар и да съм обречен на тормоз и бесилка.

„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!””.

26 години капитализъм докараха нашия народ до просешка тояга

Когато съвременните политолози коментират промените в България след 10 ноември 1989 година, те говорят за някакъв преход от «комунизъм» към «демокрация», «гражданско общество», «пазарна икономика». Този преход е съпроводен с непрекъснати «реформи», които са обикновенно «болезнени» и новото общество се изгражда на базата на «европейските ценности». Подобна терминология дава много малко полезна информация за обществената система, с която беше сменен социализмът преди 26 години. За да си изясним какво означават «европейски ценности» може да използваме декларацията на Народното събрание от 2004 година, по повод 60-та годишнина от 9 септември 1944 г.

В тази декларация, приета с огромно мнозинство от почти всички политически партии и отразяваща точно идеите господстващи в България днес, още в първото изречение е посочено, че на 9 септември 1944 г. е бил прекъснат «европейският път, избран от от строителите на съвременна България».

Следователно «европейският път», според строителите на днешна «демократична» България, включва: атаката на кавалерията и клането на протестиращи селяни край Дуранкулак през 1900, войните и националните катастрофи през периода 1913-1918 г., включително разстрела на българските войници край Владая, военния преврат на 9 юни 1923 и физическото    изтребление  или прогонване на актива на двете най-големи български партии, съюз с Хитлер и обявяване на война на антифашистката коалиция, награди от по 50 хиляди лева за главата на убит антифашист, изпращане на над 11 хиляди евреи за унищожение в нацистките лагери на смъртта, а на останалите в трудови лагери вътре в страната. Защо подчетавам тези събития в развитието на царска България? Защото именно те доведоха до 9 септември 1944. Всъщност творците на тази декларация са прави в едно. Всичко описано по-горе е наистина «европейски път», но пътят на европейския фашизъм.

Що се отнася до икономическото развитие на България, в декларацията е казано: «След 9 септември 1944 г. у нас започна утопичен експеримент, който забави с десетилетия нашето развитие..». С други думи, когато 80% от населението се препитаваше от примитивно земеделие и нямаше ток и вода, а легло, маса и дюшек бяха лукс, тогава всичко е било правилно и нормално.

Един от най-упорито рекламираните митове през периода на реставрацията на капитализма в България беше митът за икономическите успехи и процъфтяване на царска България през 30-те години на 20 век. Сравнението на България с другите европейски страни от учените-икономисти обаче показва значително икономическо изоставане, достигащо 3-4 пъти по произведен доход на човеек от населението. Капиталистическа България преди социалистическата революция без съмнение беше една от най-бедните и изостанали страни в Европа.

Ако някой си мисли, че учените са сбъркали в оценката си за царска България, може да я сравни с оценката на хора, които би трябвало най-добре да познават какво е било действителното положение през 1939 г.  На 25 януари 1939 г. в Народното събрание на царство България, министърът на земеделието Иван Багрянов заявява: „Имах случай да го кажа и друг път: ние сме земеделска страна БЕЗ ЗЕМЕДЕЛИЕ… Ние нямаме излишъци от зърнени храни. Ние изнасяме не излишъци, а само туй, което крадем от устата на нашия народ и неговия нещастен добитък. (Общи ръкопляскания). Цифри за доказателство аз по-рано приведох в изобилие”. Ръкопляскат му същите депутати, които по-късно бяха осъдени от Народния съд и които съставляваха така наречения елит на царска България.  Очевидно и те напълно споделяха тъжната констатация на царския министър Багрянов.

А ето как описва, в изказване пред Народното събрание на 12 март 1940 г., жизненото равнище на народа в България през 1939 г, един от тези депутати, подкрепящи режима, Серафим Георгиев: „Това показва, че картината на българската мизерия е страшна…. Мога да ви прочета данни…, че 19,5% от селските семейства живеят в тухлени, а 61 % в кирпичени къщи; селското жилище се състои обикновено от две стаи, в които живеят средно шест души; в тия стаи се и готви. Нямат кладенци 57% от домакинствата; нямат клозети 17,4% от тях. Нямат кревати 20% от домакинствата, а останалите 80% от тях имат средно по два кревата за шест души. Нямат маса 28,5% от домакинствата, а 36% нямат стол. Нямат печка 28% от домакинствата. Нямат юрган 36% от тях. Нямат дюшеци 46,5%, а 34%  нямат никаква постеля. Домашните съдове и прибори са със съмнителна чистота и се държат на открито понеже 53% от домакинствата нямат нито един шкаф. Измиването на тялото през зимата е непознато. Долните дрехи обикновено са така замърсени, че са хванали кожа от кир. Ето това са покъртителните условия за закъснелоста на българския живот”.

Но цялата тази идилия била прекъсната от «утопичен експеримент», в резултат на който хората се преселиха в съвременни жилища с ток, парно и канализация, здравеопазването беше безплатно, нямаше безработни, а страната достигна 33 място в света по индекс на развитие. България стана първата държава на Балканите с развита ядрена енергетика, с двама космонавти и изработен изцяло в България спътник (шестата космическа сила през 80-те години според ООН), с развито машиностроене и електроника, с мощни въоръжени сили, с богато финансиране на наука, образование, спорт и т.н. Никога след Освобождението българската държава не е била толкова силна икономически, военно и политически, и с такъв международен авторитет, както през този период. За 45 години страната ни не води нито една война.

Този «утопичен експеримент» обаче се оказва, че забавил развитието на страната с десетилетия. Затова «утопичния експеримент» беше прекратен през 1989 г. и развитието ни така се ускори, че днес 26 години по-късно 50 % от населението  е заплашено от «социално изключване», над един милион напуснаха родината си да търсят препитание  в чужбина, а по индекс на развитие сме някъде около 60-то място в света.

Все пак трябва да благодарим на депутатите, гласували декларацията през 2004 години, за тяхната искреност. Те ни показаха посоката, в която се движи България през последните 26 години.  Какво може да очакваме по този път на «нормално европейско развитие»?

В икономическата област - пълна зависимост от чуждия капитал и безмилостно ограбване на страната. Ликвидиране на всички съвременни производства и технологии и като краен резултат мизерия, социално изключване и нарастваща изостаналост.

Във вътрешната политика засилващи се фашистки тенденции и разпалване на етнически и религиозни конфликти, съпроводени с репресии срещу всички прогресивни и патриотични партии и организации.

Във външната политика – превръщане на България отново в сателит на най-агресивната империалистическа държава, която се стреми към световна хегемония и нарастваща опасност от война и нова национална катастрофа.

Вестник "Революционен пламък",

брой 4, 04.11.2015 г.

98 години гори пламъкът на Октомврийската революция

На 7 ноември (25 октомври стар стил) в Русия под ръководството на Ленин и болшевишката партия избухва Великата октомврийска социалистическа революция (ВОСР). Оръдията на крайцера „Аврора“ дават сигнал за  щурма на Зимния дворец в Санкт Петербург. Руският царизъм окончателно е съборен, унищожени са остатъците от феодализма.

Веднага е издаден „Декрет за мира“, оповестяващ излизането на Русия от Първата световна война, заклеймявайки я като “война за това, как да се разделят между силните и богати народи заграбените от тях слаби народности“. Земята на помешчиците е конфискувана в полза на общинските поземлени комитети и околийските Съвети на селските депутати. На 2 ноември 1917 г. е провъзгласена „Декларация за правата на народите в Русия“, гарантираща равни права за всички народностии отмяната на всякакви национални и национално-религиозни привилегии и ограничения, характерни за времето на царизма. Образованието и здравеопазването стават безплатни.

След Октомврийската революция, свалените монархически сили започват гражданска война. Те са подкрепени от военна интервенция на 14 държави (включително САЩ), чиито буржоазни правителства изпитват ужас, че същите събития могат да се повторят и в техните страни. Въпреки това Червената армия успява да удържи геройска победа над силите на реакцията. Създава се Съюз на съветските социалистически републики.  Това   дълбоко   беляза световната политика. От тук нататък унищожаването на СССР става една от основните цели на империалистическите държави. На мястото на изоставащата полуфеодална Руска империя се създава държавата на работниците и селяните, която извършва невиждан икономически скок, ликвидира безработицата, крайната бедност и експлоатацията на работническата класа.

Октомврийската революция за пръв път разбива веригата на империализма. Тя смазва твърденията на буржоазията, че социализмът е утопия и че не може да има свят без частна собственост. Октомври вдъхновява потиснатите работници от целия свят в борбата им срещу господарите. Той доказва, че пролетариите, начело на селячеството, могат сами да управляват държава и да градят просперираща икономика без буржоазията, против буржоазията. Най-вече ВОСР показа, че капитализмът може да бъде победен от съзнателния и организиран пролетариат.

За противниците на Октомврийската революция Ленин казва:

            “Нека буржоазията и пацифистите, генералите и еснафите, капиталистите и филистерите, всички вярващи християни и всички рицари от II и II1/2 Интернационали хулят яростно тази революция. С никакви потоци от злоба, клевета и лъжа не ще замъглят те този световноисторически факт, че за пръв път от стотици и хиляди години робите отговориха на войната между робовладелците с открито провъзгласяване на лозунга: да превърнем тази война между робовладелците за подялба на своята плячка във война на робите от всички нации против робовладелците от всички нации.“ (Вестник „Правда”, бр.234 от 18 октомври 1921г.)

Вестник "Революционен пламък",

брой 4, 04.11.2015 г.

124 години марксистко движение в България

 „Никога не бе ми идвало и не би ми дош­ла наум идеята да пиша някакви спомени из личния си живот. Не мислех, че той представлява някакъв общ интерес, та да го описвам. Но най-сетне бях принуден да направя нещо в това отношение.„ – това разкрива в предговора на мемоара си „Кратки бележки из моя живот“ вече възрастният Димитър Благоев. А всъщност неговият живот и дейност будят интереса на поколения последователи.

Димитър Благоев остава в историята като създателят на организираното социалистическо движение в България и на първата социалдемократическа партия на Балканския полуостров. Неговият основен принцип почива на идеята за организиране на работническата класа и придаване политически характер на борбите й. На тази идея Благоев посвещава целия си живот.

Роден е през 1856 година в село Загоричане, там получава и началното си образование. Петнадесетгодишен заминава да учи първоначално в Одрин, а по-късно в Габрово и в Стара Загора. По време на Руско-турската освободителна война помага на опълченците и руските войски. След Освобождението закратко е работник в тютюневия склад в Свищов. През 1879 година заминава да учи в Духовната семинария в Одеса, където е студент неговият брат-близнак. Оттам се прехвърля в Санкт Петербург.

Именно в Петербург Благоев се запознава с марксистката литература и обрича живота си на идеите за социално равенство. По време на престоя си създава и първата социалдемократическа организация в Русия, т.нар. Благоева група. Групата обединява около 15 марксистки кръжока, разполага с нелегална библиотека и печатница. Основа на нейната програма е разпространението на марксистките идеи сред работническата класа и подготовката й за борба. За целта са издадени два броя на вестник „Рабочий“. Всъщност Благоевата група се явява предвестник на бъдещата Всесъюзна комунистическа партия болшевики. Две години след създаването на организацията Благоев е арестуван и върнат в България. Самата група също скоро се разпада.

Вече в България Благоев постепенно осъзнава необходимостта от силно ляво движение, което кактода подготвя философията и идейната същност на марксисткото учение, така и да действа в практически план – организации и дружини. Благоев посвещава цялата си дейност на социалистическите принципи – пише статии, издава брошури. Така оформя окончателно  марксистките си възгледи и си поставя за цел създаването на партия на работническата класа в България.

Развитието на идеята на Благоев преминава през определени етапи. Ясна е целта – чрез една нова партия да се даде отпор на добиващото огромни размери социално робство, на монархията, потъпкваща идеалите, за които са дали живота си българските апостоли на Свободата. Първата стъпка е направена през април 1891 година. Димитър Благоев и съмишленици се събират в Търново в лозето на Никола Габровски, където приемат теоретичните основи на бъдещата социалдемократическа партия и насрочват датата за Учредителен конгрес на Бузлуджа. Така това събрание се превръща в Първата социалистическа сбирка в България. Уставът и програмата на бъдещата партия са вдъхновени от тези на европейските социалистически партии и по-конкретно – Френската работническа партия и Немската социалдемократическа партия, но без почерпените идеи да са пълно подражание. Напротив – те биват преосмислени и адаптирани към условията и нуждите на българското общество.

Няколко месеца по-късно, на 2 август 1891 година, по инициатива на Благоев под връх Бузлуджа в Стара планина се провежда Учредителното събрание на Българската социалдемократическа партия(БСДП). Събирането е тайно, тъй като режимът на Стамболов силно ограничава свободата на слово и сдружаването. Бузлуджанският конгрес е кулминация на първия устрем към създаване на социалистическо движение в България и бележи началото на организираната партийна дейност за разпространяване на социалистическите идеи сред работническата класа. На учредяването на БСДП присъстват около 20 представители на социалистическите дружинки в цялата страна. БСДП приема за своя идеология марксизма. Основна цел е подготовката на работниците за социалистическа борба за справедливост срещу развиващия се в България капитализъм и властващите буржуазни ценности. За ръководен орган е избран Общ съвет със седалище Велико Търново. Уставът приема децентрализирана структура на партията и автономия на отделните дружинки. Възприема се идеята за издаване на печатен орган и брошури за пропагандиране на марксистките идеи сред работниците. За първи номер в серията брошури „Българска социалдемократическа библиотека“ е избрана книгата на Димитър Благоев „Що е социализъм и има ли той почва у нас?“.

Трудът на Благоев е първото оригинално българско марксистко съчинение. В първите три глави е изложена системата на учението на Маркс и Енгелс, а в последната четвърта глава авторът представя обширно изследване на обществено-икономическото развитие на България след Освобождението, в което се обосновава тезата, че се оформят капиталистическа и работническа класа и във връзка с това научният социализъм има социални корени и обществена почва за развитие.

Димитър Благоев защитава своята теория за нуждата от обединение на социалистическото с работническото движение и съществуване на силна работническа партия, с което се противопоставя на идеите на Българския Социалдемократически съюз(БСДС), организацията на „съюзистите“, създадена от Янко Сакъзов година след тази на „партистите“(БСДП). През този период Благоев многократно е арестуван от властите във връзка с политическата си дейност. След падането на режима на Стамболов през 1894 година Благоев допринася за сближаването между БСДС и БСДП и обединението им в Българска работническа социалдемократическа партия(БРСДП) в името на единодействието. Въпреки усилията му, противоречията вътре в партията не стихват, което е води до окончателното им разцепване на „тесни“ социалисти – тези, които безкомпромисно отричат капиталистическия модел и се борят за нов социален строй, и „широки“ социалисти на Сакъзов, склонни на сътрудничество с буржуазията. Димитър Благоев оглавява БРСДП,  която изповядва марксистките позиции.

Цялата последвала дейност на Благоев е посветена на социалистическата борба и антиимпериалистическите позиции. Създател е на първия неказионен съюз в България (Общ работнически синдикален съюз, 1904год.), деен участник във Втория Интернационал (1910 год.), автор на множество брошури и статии, носители на идеите на марксисткото учение.

Димитър Благоев посреща с въодушевление Великата октомврийска социалистическа революция в Русия и подкрепя идването на власт на болшевиките. През 1919 година под негово ръководство БРСДП напуска разпадащия се Втори Интернационал и става съоснователка на Третия Комунистически Интернационал. Партията се преименува на Българска комунистическа партия. След деветоюнския преврат през 1923 година, вече тежко болен, Благоев е принуден да се оттегли от активна политическа дейност.

Димитър Благоев завинаги оставя своя отпечатък в историята като бащата на българския социализъм.