Статистиката категорично показва контраста между успехите на българските спортисти през периода на социализма и липсата на такива след 1989 г.
Олимпийските игри, чиито лозунг „CITIUS, ALTIUS, FORTIUS” предполага форма на мирно съревнование между народите, са концентриран израз на човешките постижения в десетки видове спорт.
Ето и динамиката на българското участие:
„Място по брой спечелени точки”:
от 19-то място в 1956 г – нагоре до 7-мо място в 1988 г. и
от 7-мо място в 1988 г. – стръмно надолу до 63-то място през 2012 г.
„Място по завоювани медали”:
От 1 (един) медал през 1952 г. до 35 медала през 1988 г.
От 35 медала през 1988 г. до 2 (два) медала през 2012 г.
Ясно се вижда възходът за периода 1956 – 1988 години и резкият спад за периода 1992 – 2012 г. Защо е така?
Периодът на възход от 1952 до 1989 г. се дължи на положителното развитие на българската икономика като цяло.
Накратко: страната ни по качество на живота беше в групата на първите тридесетина държави в света.
Това, което по социалистическо време се наричаше „реална икономика”, включваща резултатите от селско стопанство, промишленост, строителството, техническата интелигенция, учените от приложните науки, беше източникът за финансиране на надстройката.
Към надстройката се включват заетите в търговията, банковата и застрахователната дейности, държавното управление, образованието, здравеопазването, както и спортното дело...
Приносът на „надстройката” за качеството на живота има своя, особена мярка за оценка, която може да бъде много различна за отделните нейни категории труд.
Как, например, да остойностим произведението на художника?
Като оценим колко лева струват боите, платното и четките ли? А времето му? А таланта му?
А труда на лекаря, музиканта, артиста, учителя, учения, писателя, поета и на още десетки други професии, спортната в това число?
Трудът на нашите спортисти, изразяващ се в техните спортни постижения, особено в международен план, повдигаха нашето национално самочувствие, духа ни, а стойността на човешкия дух е неоценима.
Много български граждани си спомнят как на 30 август 1987 г., на олимпийския стадион в Рим, Стефка Костадинова постави нов световен рекорд в скока на височина.
Дирижираният отвън политически преврат от края на 1989 г. и последвалата „приватизация” убиха българското селско стопанство, разрушиха промишлеността, осакатиха образованието и какво ли още не. Всичко това оказа отрицателно влияние на олимпийските ни успехи и въобще на спорта у нас.
АЕЦ “Козлодуй“ беше една от гордостите на българската социалистическа енергетика. Днес, заради натиска от Брюксел, тя работи много под своите възможности.
Индустриализацията
на България по времето на социализма днес е обявена за «престъпление на
комунизма», което «съсипало цветущата икономика на царство България». Сигурно от гледна точка на чуждия
капитал и неговите български слуги, социалистическата индустриализация и
превръщането на бедната и изостанала селска страна в индустриален конкурент,
наистина е изглеждало като някакъв кошмар.
Затова главната задача на чуждия капитал, след реставрацията на
капитализма у нас, беше да се строши гръбнака на създадената в годините на
социализма индустрия и да превърне отново страната ни в изостанала аграрно-туристическа
колония.
Но за да се
строши гръбнака на социалистическата индустрия трябваше да се съсипе на първо
място енергетиката, защото тя е основата на индустрията и затова развитието на енергетиката
най-синтезирано отразява степента на развитие на всяка страна.
«Цветущата»
икономика на царство България, през най-успешната си 1939 година, произведе на
човек от населението мизерните 42 киловатчаса електроенергия, което беше 6 пъти
по-малко от средното в света и 11 пъти по-малко от средното в Европа. Тази
жалка картина беше символ на цялата безнадеждна изостаналост на страната ни в
условията на капитализма.
При
социализма нашата народна република по производство на електроенергия на човек
изпревари Гърция през 1955 година, достигна средно световно равнище през 1963,
изпревари Италия и Испания през 1970 г. Към 1980 година, с производство от 4400
киловатчаса на човек, надминахме средното равнище в света 2,5 пъти и почти се
изравнихме с Англия (4700 киловатчаса) и Франция (4600 киловатчаса). От 6 пъти
под средното световно равнище при капитализма до 2,5 пъти над него при
социализма това беше пътят изминат от енергетиката в нашата страна за 36 години
народна власт. Но освен количествен ръст социализмът позволи използването на
върховите технологии в енергетиката, което предопредели ниските разходи и
съответно цени на произвежданата електроенергия.
Най-голямото
постижение на нашата енергетика безспорно беше въвеждането в експлоатация през
1974 година на първата на Балканите атомна централа – АЕЦ "Козлодуй". Какво
наложи използването на атомната енергия? България няма значителни находища на нефт
и газ и трябваше да ги внася на висока цена. Технически достъпните хидроенергийни
ресурси са ограничени и икономически най-изгодните от тях вече бяха усвоени към
края на 60-те години на ХХ век. Слънчевите и
вятърни централи не могат да работят самостоятелно, защото потребителите имат
нужда от снабдяване с електроенергия и когато няма слънце или вятър, или с
други думи освен всяка слънчева или вятърна централа трябва да се построи още
една централа със същата мощност на изкопаемо гориво, която да стои в резерв за
да се включва, когато няма вятър или слънце. Единствената
алтернатива на ядрената енергия у нас бяха местните лигнитни въглища които са с
много ниско качество. Но за да заменим произведените от АЕЦ "Козлодуй" 145
милиарда киловатчаса, през периода от 1974 до 1990 година, трябваше да изгорим допълнително
250 милиона тона лигнитни въглища. Такова развитие на въгледобива беше трудно
осъществимо, но дори да го бяхме направили в атмосферата щяха да попаднат
допълнително над 140 милиона тона въглероден двуокис, 15 милиона тона серни
окиси, 2 милиона тона азотни окиси и милиони тонове сгурия и пепел биха
останали като твърд отпадък. При това стойноста на произвежданата енергия би
била с 50 % по-висока.
Осъзнавайки решаващата
роля на АЕЦ "Козлодуй" за нашата индустрия, след 10 ноември 1989 година, чуждия
капитал насочи своите усилия за ликвидиране на централата. Европейската комисия
използва преговорите за присъединяване на България към ЕС,за да указва натиск за затваряне на първите четири блока и постигна
своята цел с любезното съдействие на българските правителства. Първи и втори
блок на Козлодуй бяха спрени на 31 декември 2002 година, след като бяха
работили съответно 23 и 24 години. На 31 декември 2006 година спряха работа и
трети и четвърти блок, след само 22 и 21 години в експлоатация. За сравнение ще
посочим, че унгарската АЕЦ Пакш, с подобни реактори, повиши мощността им от 440
на 500 мегавата и удължи живота им от 30 на 50 години.
Всъщност
през първите години след спирането им, блоковете не бяха загубени безвъзвратно.
Те оставаха напълно работоспособни и можеха
да бъдат отново въведени в експлоатация във всеки момент с минимални средства. Не е
случайно, че дори само споменаването на възможността за повторно пускане на
тези блокове, по време на кризата с доставките на природен газ през 2009, беше
посрещнато с направо истерична реакция в Брюксел. Европейската комисия успя да
накара правителството на Борисов да започне ускорен демонтаж на спрените
блокове, без никаква техническа и икономическа необходимост и целесъобразност.
Така днес вече страната ни е безвъзвратно е лишена от възможността отново да ги
използва. А тези реактори бяха в отлично състояние и имаха ресурс да работят
още 30 години. Нашето общество, залъгвано с
надеждите за златен дъжд, който ще се изсипе от еврофондовете върху страната
ни, не осъзна веднага мащабите на загубата.
А загубата беше наистина колосална. Тези блокове бяха
вече изплатили инвестицията за изграждането им и можеха да произвеждат 14
милиарда киловатчаса електроенергия годишно, с рекордно ниски разходи (под 2
стотинки за киловатчас). Това можеше да свали значително цените на енергията за
индустрията и домакинствата, за сметка на печалбите на частните централи,
произвеждащи скъпа енергия. Замяната на 14 милиарда киловатчаса изкупувани, на
средна цена около 18 стотинки от слънце, вятър, газ и въглища с енергия по 2
стотинки от Козлодуй, в условията на регулирани цени, би означавало над 2
милиард лева годишно намаление на цените на цялото количество електроенергия за
всички потребителите в страната. Разпределено между приблизително 25 милиарда
киловатчаса вътрешно потребление, това би довело до намаление цената на
електроенергията с 8 стотинки на киловатчас или почти два пъти. Общата загуба
за 30 години, през които тези блокове
можеха допълнително да работят, надхвърля 60 милиарда лева. Тези средства са 5
пъти повече от необходимите, за да се построи новата атомна централа в Белене и
надхвърлят значително всичко, което страната ни би могла да получи от
еврофондовете за 30 години.
Затова в арсенала на противниците на пускането на
спрените блокове останаха само заплахите със страшния гняв и наказанието, което
ни чака от Брюксел, ако не изпълним заповедите за демонтаж. Но какво можеше да
бъде това наказание, което да е по-тежко от загубите в резултат на спирането на
тези блокове, така и не стана ясно. Тук трябва да се добави, че ускореното
демонтиране на ядрени реактори, освен всичко друго, е и много по-скъпо и води
до образуването на много повече и по-опасни радиоактивни отпадъци в сравнение
със забавения демонтаж. Но въпреки това точно този начин на демонтаж ни бе
наложен от тези, които бяха много „загрижени” за безопасността и здравето на
хората.
Ударът срещу Козлодуй обаче не беше достатъчен. В
началото на 21 век се появи шанс България да изгради нова атомна централа в
Белене, с два руски реактора по 1000 мегавата.
В подготовката на площадката на централата Националната електрическа
компания вложи над 1 милиард лева. Беше поръчано и оборудване за още над 1 милиард
лева. Договорена беше рекордно ниска цена за завършване на целия обект и
руснаците бяха готови да осигурят изцяло необходимото финансиране. И отново под
външен натиск изпълнението на проекта беше спряно. Дори след като наскоро бяхме
осъдени да заплатим произведеното от руснаците оборудване, нашето правителство започна
да търси на кого да продаде това оборудване, въпреки, че това ще е свързано, в
най-добрия случай, с безвъзвратна загуба на средствата вложени в площадката на
централата. А е очевидно, че ако проектът бъде изпълнен, вложените досега средства
ще намалят значително и не само няма да бъдат загубени, но ще се изплатят
многократно с произведената от централата електроенергия.
Дори и да е вярна оценката на критиците на проекта, че „Белене“ ще струва не 12, а 20 милиарда
лева, трябва да сравним тази цена с близо 1000 милиарда киловатчаса, които
централата ще произведе за 60 години проектен живот. При днешните цени на
електроенергията тези 1000 милиарда киловатчаса са около 100 милиарда лева. Ако
сравним цената на електроенергията от Белене с цената от другите алтернативни
електроцентрали (на въглища и газ), атомната енергия се оказва около два пъти
по-евтина.
Сред аргументите срещу „Белене“ се откроява твърдението,
че България няма да има нужда от повече електроенергия и дори ще намалява
потреблението в бъдеще и тогава изграждането на „Белене“ ще доведе до спиране
на вече съществуващи централи. Но дори прогнозите на Европейската комисия,
които са максимално занижени и отчитат ефекта на икономическата криза, предвиждат
увеличено производство на електроенергия в България, към 2030 година, до близо
60 милиарда киловатчаса годишно в сравнение с днешните около 45 милиарда
киловатчаса. Тези прогнози са направени при условие, че икономическия ръст няма
да надхвърля мизерните 2 % годишно и населението ще намалява. Като добавим неизбежното
излизане от експлоатация на редица напълно износени вече мощности в централи на
въглища (ТЕЦ Бобов дол, ТЕЦ Варна и т.н.) през следващите години, картината ще става
все по-драматична. Ами ако все пак успеем да постигнем скромния ръст от 5-6 %
годишно и демографския спад бъде спрян? Тогава какво ще правим?
Иптериалистическите институции принуждават България да използва т. нар. “зелена“ енергия, която е значително по-скъпа от ядрената.
И накрая няколко думи за «опасността» от ядрената
енергия. В световен мащаб развитието на атомната енергетика се сблъсква с интересите
на най-мощните транснационални крпорации, които са свързани с добива и
преработката на нефт и газ. Особенно нетърпими за Западната финасовата
олигархия са заварените атомни централи в бившите социалистически страни.
Затова средствата и усилията които се хвърлят за пропаганда срещу тези централи
са огромни. Не всяка година се припомня трагедията на Хирошима и Нагасаки, но
всеки април глобалните медии облъчват човечеството с най-фантастични измислици
за аварията в съветската атомна централа в Чернобил през 1986 г. Предмет на
пропагандни спекулации са и опасните отпадъци от атомните централи въпреки, че
атомната енергетика е единствената която осигурява пълно обезопасяване и
контрол върху всички свои опасни отпадъци които са сравнително малко количество.
Това изобщо не може да се каже за всички други стопански дейности, в това число
туризма и селското стопанство, които замърсяват ежегодно атмосферата, водите и
почвата със стотици милиони тонове опасни отпадъци.
Що се отнася до нивото на безопасност на съветски
реактори ВВЕР-440, които бяха ликвидирани в Козлодуй, ще припомня, че подобни
реактори издържаха без никакви повреди катастрофалното земетресение в Армения
след което бяха отново пуснати в експлоатация. И ще цитирам мнението на
директора на службата по ядрена безопасност на Финландия Юка Лаксонен:
«Реакторите ВВЕР-440 са проектирани според критерии различаващи се от
критериите на Западния свят. Проектът съдържа резерви на безопасност, които не
намираме в съвременните атомни централи». Едва ли може да се каже по-ясно.
Когато съвременните политолози коментират
промените в България след 10 ноември 1989 година, те говорят за някакъв преход от
«комунизъм» към «демокрация», «гражданско общество», «пазарна икономика». Този преход
е съпроводен с непрекъснати «реформи», които са обикновенно «болезнени» и новото
общество се изгражда на базата на «европейските ценности». Подобна терминология
дава много малко полезна информация за обществената система, с която беше сменен
социализмът преди 26 години. За да си изясним какво означават «европейски ценности»
може да използваме декларацията на Народното събрание от 2004 година, по повод
60-та годишнина от 9 септември 1944 г.
В тази декларация, приета с огромно мнозинство
от почти всички политически партии и отразяваща точно идеите господстващи в България
днес, още в първото изречение е посочено, че на 9 септември 1944 г. е бил прекъснат
«европейският път, избран от от строителите на съвременна България».
Следователно «европейският път», според строителите
на днешна «демократична» България, включва: атаката на кавалерията и клането на
протестиращи селяни край Дуранкулак през 1900, войните и националните катастрофи
през периода 1913-1918 г., включително разстрела на българските войници край Владая,
военния преврат на 9 юни 1923 и физическото
изтребление или прогонване на актива
на двете най-големи български партии, съюз с Хитлер и обявяване на война на антифашистката
коалиция, награди от по 50 хиляди лева за главата на убит антифашист, изпращане
на над 11 хиляди евреи за унищожение в нацистките лагери на смъртта, а на останалите
в трудови лагери вътре в страната. Защо подчетавам тези събития в развитието на
царска България? Защото именно те доведоха до 9 септември 1944. Всъщност творците
на тази декларация са прави в едно. Всичко описано по-горе е наистина «европейски
път», но пътят на европейския фашизъм.
Що се отнася до икономическото развитие на
България, в декларацията е казано: «След 9 септември 1944 г. у нас започна утопичен
експеримент, който забави с десетилетия нашето развитие..». С други думи, когато
80% от населението се препитаваше от примитивно земеделие и нямаше ток и вода, а
легло, маса и дюшек бяха лукс, тогава всичко е било правилно и нормално.
Един от най-упорито рекламираните митове
през периода на реставрацията на капитализма в България беше митът за икономическите
успехи и процъфтяване на царска България през 30-те години на 20 век. Сравнението
на България с другите европейски страни от учените-икономисти обаче показва значително
икономическо изоставане, достигащо 3-4 пъти по произведен доход на човеек от населението.
Капиталистическа България преди социалистическата революция без съмнение беше една от най-бедните и изостанали страни в Европа.
Ако някой си мисли, че учените са сбъркали
в оценката си за царска България, може да я сравни с оценката на хора, които би
трябвало най-добре да познават какво е било действителното положение през 1939 г. На 25 януари 1939 г. в Народното събрание на царство
България, министърът на земеделието Иван Багрянов заявява: „Имах случай да го кажа
и друг път: ние сме земеделска страна БЕЗ ЗЕМЕДЕЛИЕ… Ние нямаме излишъци от зърнени
храни. Ние изнасяме не излишъци, а само туй, което крадем от устата на нашия народ
и неговия нещастен добитък. (Общи ръкопляскания). Цифри за доказателство аз по-рано
приведох в изобилие”. Ръкопляскат му същите депутати, които по-късно бяха осъдени
от Народния съд и които съставляваха така наречения елит на царска България. Очевидно и те напълно споделяха тъжната констатация
на царския министър Багрянов.
А ето как описва, в изказване пред Народното
събрание на 12 март 1940 г., жизненото равнище на народа в България през 1939 г,
един от тези депутати, подкрепящи режима, Серафим Георгиев: „Това показва, че картината
на българската мизерия е страшна…. Мога да ви прочета данни…, че 19,5% от селските
семейства живеят в тухлени, а 61 % в кирпичени къщи; селското жилище се състои обикновено
от две стаи, в които живеят средно шест души; в тия стаи се и готви. Нямат кладенци
57% от домакинствата; нямат клозети 17,4% от тях. Нямат кревати 20% от домакинствата,
а останалите 80% от тях имат средно по два кревата за шест души. Нямат маса
28,5% от домакинствата, а 36% нямат стол. Нямат печка 28% от домакинствата. Нямат
юрган 36% от тях. Нямат дюшеци 46,5%, а 34%
нямат никаква постеля. Домашните съдове и прибори са със съмнителна чистота
и се държат на открито понеже 53% от домакинствата нямат нито един шкаф. Измиването
на тялото през зимата е непознато. Долните дрехи обикновено са така замърсени, че
са хванали кожа от кир. Ето това са покъртителните условия за закъснелоста на българския
живот”.
Но цялата тази идилия била прекъсната от
«утопичен експеримент», в резултат на който хората се преселиха в съвременни жилища
с ток, парно и канализация, здравеопазването беше безплатно, нямаше безработни,
а страната достигна 33 място в света по индекс на развитие. България стана първата
държава на Балканите с развита ядрена енергетика, с двама космонавти и изработен
изцяло в България спътник (шестата космическа сила през 80-те години според ООН),
с развито машиностроене и електроника, с мощни въоръжени сили, с богато финансиране
на наука, образование, спорт и т.н. Никога след Освобождението българската държава
не е била толкова силна икономически, военно и политически, и с такъв международен
авторитет, както през този период. За 45 години страната ни не води нито една война.
Този «утопичен експеримент» обаче се оказва,
че забавил развитието на страната с десетилетия. Затова «утопичния експеримент»
беше прекратен през 1989 г. и развитието ни така се ускори, че днес 26 години по-късно
50 % от населението е заплашено от «социално
изключване», над един милион напуснаха родината си да търсят препитание в чужбина, а по индекс на развитие сме някъде
около 60-то място в света.
Все пак трябва да благодарим на депутатите,
гласували декларацията през 2004 години, за тяхната искреност. Те ни показаха посоката,
в която се движи България през последните 26 години. Какво може да очакваме по този път на «нормално
европейско развитие»?
В икономическата област - пълна зависимост
от чуждия капитал и безмилостно ограбване на страната. Ликвидиране на всички съвременни
производства и технологии и като краен резултат мизерия, социално изключване и нарастваща
изостаналост.
Във вътрешната политика засилващи се фашистки
тенденции и разпалване на етнически и религиозни конфликти, съпроводени с репресии
срещу всички прогресивни и патриотични партии и организации.
Във външната политика – превръщане на България
отново в сателит на най-агресивната империалистическа държава, която се стреми към
световна хегемония и нарастваща опасност от война и нова национална катастрофа.
