Капитализмът съсипа българската енергетика

АЕЦ “Козлодуй“ беше една от гордостите на българската социалистическа енергетика. Днес, заради натиска от Брюксел, тя работи много под своите възможности.

Индустриализацията на България по времето на социализма днес е обявена за «престъпление на комунизма», което «съсипало цветущата  икономика на царство България». Сигурно от гледна точка на чуждия капитал и неговите български слуги, социалистическата индустриализация и превръщането на бедната и изостанала селска страна в индустриален конкурент, наистина е изглеждало като някакъв кошмар.  Затова главната задача на чуждия капитал, след реставрацията на капитализма у нас, беше да се строши гръбнака на създадената в годините на социализма индустрия и да превърне отново страната ни в изостанала аграрно-туристическа колония.

Но за да се строши гръбнака на социалистическата индустрия трябваше да се съсипе на първо място енергетиката, защото тя е основата на индустрията и затова развитието на енергетиката най-синтезирано отразява степента на развитие на всяка страна.

«Цветущата» икономика на царство България, през най-успешната си 1939 година, произведе на човек от населението мизерните 42 киловатчаса електроенергия, което беше 6 пъти по-малко от средното в света и 11 пъти по-малко от средното в Европа. Тази жалка картина беше символ на цялата безнадеждна изостаналост на страната ни в условията на капитализма.

При социализма нашата народна република по производство на електроенергия на човек изпревари Гърция през 1955 година, достигна средно световно равнище през 1963, изпревари Италия и Испания през 1970 г. Към 1980 година, с производство от 4400 киловатчаса на човек, надминахме средното равнище в света 2,5 пъти и почти се изравнихме с Англия (4700 киловатчаса) и Франция (4600 киловатчаса). От 6 пъти под средното световно равнище при капитализма до 2,5 пъти над него при социализма това беше пътят изминат от енергетиката в нашата страна за 36 години народна власт. Но освен количествен ръст социализмът позволи използването на върховите технологии в енергетиката, което предопредели ниските разходи и съответно цени на произвежданата електроенергия.

Най-голямото постижение на нашата енергетика безспорно беше въвеждането в експлоатация през 1974 година на първата на Балканите атомна централа – АЕЦ "Козлодуй". Какво наложи използването на атомната енергия? България няма значителни находища на нефт и газ и трябваше да ги внася на висока цена. Технически достъпните хидроенергийни ресурси са ограничени и икономически най-изгодните от тях вече бяха усвоени към края на 60-те години на ХХ век. Слънчевите и вятърни централи не могат да работят самостоятелно, защото потребителите имат нужда от снабдяване с електроенергия и когато няма слънце или вятър, или с други думи освен всяка слънчева или вятърна централа трябва да се построи още една централа със същата мощност на изкопаемо гориво, която да стои в резерв за да се включва, когато няма вятър или слънце. Единствената алтернатива на ядрената енергия у нас бяха местните лигнитни въглища които са с много ниско качество. Но за да заменим произведените от АЕЦ "Козлодуй" 145 милиарда киловатчаса, през периода от 1974 до 1990 година, трябваше да изгорим допълнително 250 милиона тона лигнитни въглища. Такова развитие на въгледобива беше трудно осъществимо, но дори да го бяхме направили в атмосферата щяха да попаднат допълнително над 140 милиона тона въглероден двуокис, 15 милиона тона серни окиси, 2 милиона тона азотни окиси и милиони тонове сгурия и пепел биха останали като твърд отпадък. При това стойноста на произвежданата енергия би била с 50 % по-висока.

Осъзнавайки решаващата роля на АЕЦ "Козлодуй" за нашата индустрия, след 10 ноември 1989 година, чуждия капитал насочи своите усилия за ликвидиране на централата. Европейската комисия използва преговорите за присъединяване на България към ЕС, за да указва натиск за затваряне на първите четири блока и постигна своята цел с любезното съдействие на българските правителства. Първи и втори блок на Козлодуй бяха спрени на 31 декември 2002 година, след като бяха работили съответно 23 и 24 години. На 31 декември 2006 година спряха работа и трети и четвърти блок, след само 22 и 21 години в експлоатация. За сравнение ще посочим, че унгарската АЕЦ Пакш, с подобни реактори, повиши мощността им от 440 на 500 мегавата и удължи живота им от 30 на 50 години.

Всъщност през първите години след спирането им, блоковете не бяха загубени безвъзвратно.  Те оставаха напълно работоспособни и можеха да бъдат отново въведени в експлоатация във всеки момент с минимални средства. Не е случайно, че дори само споменаването на възможността за повторно пускане на тези блокове, по време на кризата с доставките на природен газ през 2009, беше посрещнато с направо истерична реакция в Брюксел. Европейската комисия успя да накара правителството на Борисов да започне ускорен демонтаж на спрените блокове, без никаква техническа и икономическа необходимост и целесъобразност. Така днес вече страната ни е безвъзвратно е лишена от възможността отново да ги използва. А тези реактори бяха в отлично състояние и имаха ресурс да работят още 30 години. Нашето общество, залъгвано с надеждите за златен дъжд, който ще се изсипе от еврофондовете върху страната ни, не осъзна веднага мащабите на загубата.

А загубата беше наистина колосална. Тези блокове бяха вече изплатили инвестицията за изграждането им и можеха да произвеждат 14 милиарда киловатчаса електроенергия годишно, с рекордно ниски разходи (под 2 стотинки за киловатчас). Това можеше да свали значително цените на енергията за индустрията и домакинствата, за сметка на печалбите на частните централи, произвеждащи скъпа енергия. Замяната на 14 милиарда киловатчаса изкупувани, на средна цена около 18 стотинки от слънце, вятър, газ и въглища с енергия по 2 стотинки от Козлодуй, в условията на регулирани цени, би означавало над 2 милиард лева годишно намаление на цените на цялото количество електроенергия за всички потребителите в страната. Разпределено между приблизително 25 милиарда киловатчаса вътрешно потребление, това би довело до намаление цената на електроенергията с 8 стотинки на киловатчас или почти два пъти. Общата загуба за 30 години, през които тези  блокове можеха допълнително да работят, надхвърля 60 милиарда лева. Тези средства са 5 пъти повече от необходимите, за да се построи новата атомна централа в Белене и надхвърлят значително всичко, което страната ни би могла да получи от еврофондовете за 30 години.

Затова в арсенала на противниците на пускането на спрените блокове останаха само заплахите със страшния гняв и наказанието, което ни чака от Брюксел, ако не изпълним заповедите за демонтаж. Но какво можеше да бъде това наказание, което да е по-тежко от загубите в резултат на спирането на тези блокове, така и не стана ясно. Тук трябва да се добави, че ускореното демонтиране на ядрени реактори, освен всичко друго, е и много по-скъпо и води до образуването на много повече и по-опасни радиоактивни отпадъци в сравнение със забавения демонтаж. Но въпреки това точно този начин на демонтаж ни бе наложен от тези, които бяха много „загрижени” за безопасността и здравето на хората.

Ударът срещу Козлодуй обаче не беше достатъчен. В началото на 21 век се появи шанс България да изгради нова атомна централа в Белене, с два руски реактора по 1000 мегавата.  В подготовката на площадката на централата Националната електрическа компания вложи над 1 милиард лева. Беше поръчано и оборудване за още над 1 милиард лева. Договорена беше рекордно ниска цена за завършване на целия обект и руснаците бяха готови да осигурят изцяло необходимото финансиране. И отново под външен натиск изпълнението на проекта беше спряно. Дори след като наскоро бяхме осъдени да заплатим произведеното от руснаците оборудване, нашето правителство започна да търси на кого да продаде това оборудване, въпреки, че това ще е свързано, в най-добрия случай, с безвъзвратна загуба на средствата вложени в площадката на централата. А е очевидно, че ако проектът бъде изпълнен, вложените досега средства ще намалят значително и не само няма да бъдат загубени, но ще се изплатят многократно с произведената от централата електроенергия.

Дори и да е вярна оценката на критиците на проекта,  че „Белене“ ще струва не 12, а 20 милиарда лева, трябва да сравним тази цена с близо 1000 милиарда киловатчаса, които централата ще произведе за 60 години проектен живот. При днешните цени на електроенергията тези 1000 милиарда киловатчаса са около 100 милиарда лева. Ако сравним цената на електроенергията от Белене с цената от другите алтернативни електроцентрали (на въглища и газ), атомната енергия се оказва около два пъти по-евтина.

Сред аргументите срещу „Белене“ се откроява твърдението, че България няма да има нужда от повече електроенергия и дори ще намалява потреблението в бъдеще и тогава изграждането на „Белене“ ще доведе до спиране на вече съществуващи централи. Но дори прогнозите на Европейската комисия, които са максимално занижени и отчитат ефекта на икономическата криза, предвиждат увеличено производство на електроенергия в България, към 2030 година, до близо 60 милиарда киловатчаса годишно в сравнение с днешните около 45 милиарда киловатчаса. Тези прогнози са направени при условие, че икономическия ръст няма да надхвърля мизерните 2 % годишно и населението ще намалява. Като добавим неизбежното излизане от експлоатация на редица напълно износени вече мощности в централи на въглища (ТЕЦ Бобов дол, ТЕЦ Варна и т.н.) през следващите години, картината ще става все по-драматична. Ами ако все пак успеем да постигнем скромния ръст от 5-6 % годишно и демографския спад бъде спрян? Тогава какво ще правим?

Иптериалистическите институции принуждават България
да използва т. нар. “зелена“ енергия,
която е значително по-скъпа от ядрената.

И накрая няколко думи за «опасността» от ядрената енергия. В световен мащаб развитието на атомната енергетика се сблъсква с интересите на най-мощните транснационални крпорации, които са свързани с добива и преработката на нефт и газ. Особенно нетърпими за Западната финасовата олигархия са заварените атомни централи в бившите социалистически страни. Затова средствата и усилията които се хвърлят за пропаганда срещу тези централи са огромни. Не всяка година се припомня трагедията на Хирошима и Нагасаки, но всеки април глобалните медии облъчват човечеството с най-фантастични измислици за аварията в съветската атомна централа в Чернобил през 1986 г. Предмет на пропагандни спекулации са и опасните отпадъци от атомните централи въпреки, че атомната енергетика е единствената която осигурява пълно обезопасяване и контрол върху всички свои опасни отпадъци които са сравнително малко количество. Това изобщо не може да се каже за всички други стопански дейности, в това число туризма и селското стопанство, които замърсяват ежегодно атмосферата, водите и почвата със стотици милиони тонове опасни отпадъци.

Що се отнася до нивото на безопасност на съветски реактори ВВЕР-440, които бяха ликвидирани в Козлодуй, ще припомня, че подобни реактори издържаха без никакви повреди катастрофалното земетресение в Армения след което бяха отново пуснати в експлоатация. И ще цитирам мнението на директора на службата по ядрена безопасност на Финландия Юка Лаксонен: «Реакторите ВВЕР-440 са проектирани според критерии различаващи се от критериите на Западния свят. Проектът съдържа резерви на безопасност, които не намираме в съвременните атомни централи». Едва ли може да се каже по-ясно.

Вестник "Революционен пламък",

брой 7, септември 2016 г.

Майкъл Паренти: Класова война ли?

Майкъл Паренти, американски политолог, автор
на деветнайсет книги, най-известните от които
са: „Democracy for the Few” и „Against Empire”.

Вече повече от двадесет години републиканците (САЩ) заклеймяваха като „класова война” всеки опит за критика или ограничението на подлата система на капиталистическия финансов грабеж.

Класата на богаташите в САЩ водеше класова война против нас и нашите предшественици вече повече от две столетия. Достатъчно беше да употребим слова, като „класова война”, „конфликт на класите” или „класова борба”, в случаите, когато описвахме системата на експлоатация, в която живеем, и тези наши изказвания се отхвърляха с квалификациите, че това са идеологически марксистки тиради, нарушаващи приличието, даже - „подривни”.

Аманда Гилсън беше права: „Идеята за класова война не е усвоена от класата на управляващите. Богаташите водят тази война безшумно -против средната и бедната класи вече много десетилетия! Щом обаче средните и бедни класи започват да се съпротивляват, богатите надигат глас: “Нечестна игра! Само ние можем да я обявяваме, а не вие - бедните...”.

i

Богатите реакционери винаги са отричали, че водят класова война. Те, най-общо казано, уверяват, че такова явление няма място в нашето процъфтяващо, хармонично общество. Тия от нас, които твърдят, че има класово неравенство и класова експлоатация, веднага биват разобличавани. Подобни идеи за тях са нетърпими, щом са свързани с „идеология”. Даже думата „класа” е „табу” - в СМИ, политиката и в науката това понятие се отхвърля. Всички настръхват: Той, какво, марксист ли е?

Обсъждането на експлоатацията и неравенството не върви в журналистиката, така кариера няма да направиш, за научна и да не говорим - особено в икономическите и обществените науки.

Така вместо „работническа класа” се говори за „работещи семейства”, „сини якички” и „бели якички”.

Вместо низши класи -„бедните от градовете” или „възрастните с ниски доходи”. Вместо капиталисти - собственици - „преуспели”, „горните 20%”.

Думата „класа” може безнаказано да се използва само с определението „средна”. Терминът „средна класа“ е общоприет израз, защото не заостря нашата чувствителност към класовата борба, то заглушава и притъпява критическото съзнание. Ако всички в Америка са средна класа (с изключение на броя свръхбогати и незначителна прослойка от най-бедните), то откъде ще се вземе и мисълта за класови конфликти?

Това съотношение може и да се промени в резултат на Великата рецесия и да донесе упадък на средната класа (както и на някои заможни слоеве на работническата класа). Когато средната класа се оказва явна жертва, то тези думи не помагат за омиротворяването й.

Думата „класа” се споменава и в светата троица - „раса, пол, класа”. В такъв контекст „класа” се свежда до демографически признак, свързан с начина на живот, равнище на образованието и доходите. За последните 40 години на „политика на идентификация” и „културни войни”, терминът „класа” става второстепенен. 

Класата трябва да се разглежда като обществени отношения във връзка с богатството и обществената власт, включени в конфликта на интереси между тези, които ги владеят, и тези, които работят за тези владетели. Обикновено такова съждение се определя като „марксистко”.

Тясното разбиране на „класата” ни пречи да забележим голямата степен на икономическото неравенство и жестокостта на класовата експлоатация, поради което много изследователи и политически коментатори все още считат, че в САЩ няма дълбоки класови различия или класови конфликти.

Класата - това не е обикновена демографска категория, а отношение към средствата за производство, към богатството и властта.

Класата - като робовладелец и роб, феодал и крепостен, капиталист и работник.

Класата - като класов конфликт и класова война.

Кой знае, ако привикнем да говорим за властта на класата като реалност, тогава ще бъдем близо до критичния поглед към капитализма, което, както казахме, е „табу”.

Започнем ли да говорим за капитализма, значи сме достатъчно добре въоръжени за борба с него - за защита на нашите демократични и обществени интереси!

Майкъл Паренти

Вестник "Революционен пламък",

брой 5, март 2016 г.

Войната на САЩ за световна хегемония в началото на XXI век

 Под маската на “борба с тероризма“ американските империалисти
извършиха редица престъпления срещу цели народи.

След избиването на мирни жители в центъра на Париж от бойна група на „Ислямска държава“, президентът Оланд заяви, че Франция е във война. Това ни върна спомените за 11 септември 2001 г., когато президентът на САЩ по същия начин обяви „война на тероризма“, след което последваха нападенията и окупацията на Афганистан и Ирак, интервенцията в Либия, Сирия, Йемен и т.н. Изминаха повече от 14 години от този ден, но краят на тази война не се вижда. Само убитите американски военни до края на 2011 г. във войната срещу „тероризма“, според официалната статистика, надхвърля 6600, а други 50400 са ранени. Преките военни разходи на САЩ за окупацията на Афганистан и Ирак отдавна надхвърлиха 1200 милиарда долара, по най-скромни оценки, но „тероризмът“ не само не е изчезнал, а точно обратното – броят на „терористичните“ атаки, пак според официалната статистика, се е увеличил 7 пъти за периода от 2001 до 2014 година. Положението през 2015 година се влошава още повече. Само за няколко седмици, освен клането в Париж, имаше самоубийствен атентат срещу митинг за мир в Анкара, атентат в Бейрут, взривен пътнически самолет в Египет. Центърът Брюксел, столицата на ЕС, е във военно положение. Ежедневие е избиването на мирно население и военнопленници в Сирия, Ирак, Йемен, Афганистан, Либия, Египет, Ливан, Мали и т.н. Войната, вместо да затихва, се разраства и обхваща все повече държави. Трябва също така да се подчертае, че за американските и западните политици, военни и медии терминът „тероризъм“ се употребява не само за тези, които извършват нападения или избиват мирно население, но главно и на първо място за справедливата въоръжена борба на революционери срещу силите за сигурност на реакционните режими или на бойците от съпротивата срещу чужди окупационни войски. В същото време стотиците хиляди цивилни жертви на военни престъпления и престъпления срещу човечеството в резултат на военните действия и окупацията на чужди страни от САЩ и техните съюзници, изобщо не се включват в жертвите на тероризма от западните експерти. Такова тълкуване на термина „тероризъм“ е абсолютно неприемливо, защото изключва жертвите на държавния тероризъм, които са над 90 % от всички жертви на тероризма.

Въпреки това изследванията на западните специалисти за причините за разрастването на „тероризма“, дори така както те го разбират, представляват определен интерес. Така например, според едно от тези изследвания, 95 % от всички самоубийствени атаки в света са реакция на чуждестранна окупация и не са свързани с влиянието на някаква религия или идеология. На практика, експертите в областта на сигурността в САЩ са единодушни, че избиването на цивилни във войните, водени от САЩ и техните съюзници, е главната причина за ръста на „тероризма“ в света. Тези изследвания обаче не могат и нямат за цел да обяснят каква е дълбоката причина САЩ да водят тези войни.

“Чичо Сам“ прескача от държава в държава,
в опит да задоволи безкрайния си глад за ресурси.

Каква е причината за войните и защо днес, в началото на 21 век, сме изправени пред заплахата от нова световна война? Научният анализ показва, че капиталистическата система с нейните непримирими противоречия е източникът на войните в съвременния свят. Съвременните войни възникват като неизбежен резултат от развитието на днешния монополистичен капитализъм.

Основният икономически закон на съвременния капитализъм е: „Осигуряване на максимална печалба чрез експлоатация, разоряване и обедняване на болшинството от населението на дадена страна, по пътя на заробването и системното ограбване на народите на другите страни, особенно на изостаналите страни, най-после по пътя на войните и милитаризирането на икономиката, използвани за осигуряване на максимални печалби. Не средната печалба, а именно максималната печалба е двигателят на монополистичния капитализъм. Именно необходимостта от получаване на максимални печалби тласка монополистичния капитализъм към такива рисковани стъпки, като заробването и системното ограбване на изостанали страни, превръщането на редица независими страни в зависими страни, организирането на нови войни, които представляват за главатарите на съвременния капитализъм най-добър „бизнес“ за извличане на максимални печалби, и най-сетне, опитите за завоюване на световно икономическо господство“ (Й. В. Сталин. „Икономически проблеми на социализма в СССР“, 1952).

Следователно, опитите за световна хегемония са закономерно следствие от основния икономически закон на капитализма и ще продължават, докато тази система съществува. Очевидно е, че претенции за световна хегемония, в определен исторически момент, ще има най-силната във военно отношение империалистическа държава. В началото на 20 век това беше Германия и това доведе до Първата и Втората световна война. След разгрома на Германия САЩ заеха това място. Още през 1945 година президентът Труман публично заяви, че победата над Германия е поставила пред американците острата необходимост да ръководят света. През периода 1950-53 година първият опит на САЩ да наложат своето господство над света с военна сила претърпя катастрофално поражение в Корея. Затова тези планове бяха временно изоставени.

Нова възможност за налагане на световната хегемония на американския империализъм се появи едва след успеха на контрареволюцията и реставрацията на капитализма в СССР и бившите социалистически страни от Източна Европа в края на 20 век. Следователно, агресивното поведение на американската финансова олигархия днес е напълно закономерно и предсказуемо. Събитията, на които сме свидетели през последните 25 години, са част от този втори опит на САЩ за установяване на световно господство. След като съветската свръхдържава се разпадна, на нейно място се появиха множество малки държави и единствено Русия, макар и многократно по-слаба от СССР, все пак имаше достатъчен икономически и военен потенциал, за да води независима политика и да се противопостави на САЩ. Дълго време Русия се опитваше да спечели приятелството на САЩ. Закрити бяха руските военни бази в Куба и Виетнам, а след 11 септември 2001 г. тя първа подкрепи „войната срещу тероризма“ на САЩ и дори се опитваше да стане член на НАТО. Но всички опити за някакво сътрудничество бяха отхвърлени от САЩ, които си бяха въобразили, че са „победили“ СССР в така наречената „студена война“ и с Русия могат да разговарят само като с победена държава.

В началото те подчиниха и присъединиха към своята сфера на влияние цяла Източна Европа. След това дойде ред на агресията срещу бившите съюзници на СССР от Близкия Изток – Ирак, Либия и Сирия.

От октомври 2015 г. руската авиация започна да нанася удари в подкрепа на сирийската армия и това беше посрещнато с нескрито раздразнение от САЩ и техните сателити. Въпреки приказките за обща коалиция срещу „тероризма“, се стигна до сваляне на руски боен самолет от турски изтребители. Няма съмнение, че това не би могло да се случи без Турция да получи предварително одобрение и подкрепа от Вашингтон. Следователно, конфронтацията между Русия и САЩ ескалира и двете страни са стигнали до такъв етап, при който не може да има връщане назад и изходът може да бъде само победата на една от страните. Разбира се, малко вероятен е пряк въоръжен конфликт между двете страни с използване на ядрено оръжие. Войната ще се води на територията на трети страни като Сирия, Украйна и т.н., и ще включва освен въоръжена борба и всички форми на икономическа, политическа и пропагандна война.

Историческият опит показва, че заплашените страни се обединяват срещу най-силната империалистическа държава. Срещу нацистка Германия беше създадена Антихитлеристката коалиция. Днес опасността от американския хегемонизъм води до сближаването на Китай, Русия, Иран и редица други независими държави. В крайна сметка претендентите за световна хегемония винаги търпят поражение от обединените сили на заплашените от тях народи. Днес е трудно да се предвиди точно какви форми, мащаби и последствия ще има този конфликт, но не може да има съмнение, че поражението на най-силната империалистическа държава ще отслаби сериозно капитализма в световен мащаб и ще даде тласък на революционната борба на народите в света.

Антиимпериалистически фронт:
www.anti-imperialistfront.org
mail:info@anti-imperialistfront.org

Вестник "Революционен пламък",

брой 5, март 2016 г.

26 години капитализъм докараха нашия народ до просешка тояга

Когато съвременните политолози коментират промените в България след 10 ноември 1989 година, те говорят за някакъв преход от «комунизъм» към «демокрация», «гражданско общество», «пазарна икономика». Този преход е съпроводен с непрекъснати «реформи», които са обикновенно «болезнени» и новото общество се изгражда на базата на «европейските ценности». Подобна терминология дава много малко полезна информация за обществената система, с която беше сменен социализмът преди 26 години. За да си изясним какво означават «европейски ценности» може да използваме декларацията на Народното събрание от 2004 година, по повод 60-та годишнина от 9 септември 1944 г.

В тази декларация, приета с огромно мнозинство от почти всички политически партии и отразяваща точно идеите господстващи в България днес, още в първото изречение е посочено, че на 9 септември 1944 г. е бил прекъснат «европейският път, избран от от строителите на съвременна България».

Следователно «европейският път», според строителите на днешна «демократична» България, включва: атаката на кавалерията и клането на протестиращи селяни край Дуранкулак през 1900, войните и националните катастрофи през периода 1913-1918 г., включително разстрела на българските войници край Владая, военния преврат на 9 юни 1923 и физическото    изтребление  или прогонване на актива на двете най-големи български партии, съюз с Хитлер и обявяване на война на антифашистката коалиция, награди от по 50 хиляди лева за главата на убит антифашист, изпращане на над 11 хиляди евреи за унищожение в нацистките лагери на смъртта, а на останалите в трудови лагери вътре в страната. Защо подчетавам тези събития в развитието на царска България? Защото именно те доведоха до 9 септември 1944. Всъщност творците на тази декларация са прави в едно. Всичко описано по-горе е наистина «европейски път», но пътят на европейския фашизъм.

Що се отнася до икономическото развитие на България, в декларацията е казано: «След 9 септември 1944 г. у нас започна утопичен експеримент, който забави с десетилетия нашето развитие..». С други думи, когато 80% от населението се препитаваше от примитивно земеделие и нямаше ток и вода, а легло, маса и дюшек бяха лукс, тогава всичко е било правилно и нормално.

Един от най-упорито рекламираните митове през периода на реставрацията на капитализма в България беше митът за икономическите успехи и процъфтяване на царска България през 30-те години на 20 век. Сравнението на България с другите европейски страни от учените-икономисти обаче показва значително икономическо изоставане, достигащо 3-4 пъти по произведен доход на човеек от населението. Капиталистическа България преди социалистическата революция без съмнение беше една от най-бедните и изостанали страни в Европа.

Ако някой си мисли, че учените са сбъркали в оценката си за царска България, може да я сравни с оценката на хора, които би трябвало най-добре да познават какво е било действителното положение през 1939 г.  На 25 януари 1939 г. в Народното събрание на царство България, министърът на земеделието Иван Багрянов заявява: „Имах случай да го кажа и друг път: ние сме земеделска страна БЕЗ ЗЕМЕДЕЛИЕ… Ние нямаме излишъци от зърнени храни. Ние изнасяме не излишъци, а само туй, което крадем от устата на нашия народ и неговия нещастен добитък. (Общи ръкопляскания). Цифри за доказателство аз по-рано приведох в изобилие”. Ръкопляскат му същите депутати, които по-късно бяха осъдени от Народния съд и които съставляваха така наречения елит на царска България.  Очевидно и те напълно споделяха тъжната констатация на царския министър Багрянов.

А ето как описва, в изказване пред Народното събрание на 12 март 1940 г., жизненото равнище на народа в България през 1939 г, един от тези депутати, подкрепящи режима, Серафим Георгиев: „Това показва, че картината на българската мизерия е страшна…. Мога да ви прочета данни…, че 19,5% от селските семейства живеят в тухлени, а 61 % в кирпичени къщи; селското жилище се състои обикновено от две стаи, в които живеят средно шест души; в тия стаи се и готви. Нямат кладенци 57% от домакинствата; нямат клозети 17,4% от тях. Нямат кревати 20% от домакинствата, а останалите 80% от тях имат средно по два кревата за шест души. Нямат маса 28,5% от домакинствата, а 36% нямат стол. Нямат печка 28% от домакинствата. Нямат юрган 36% от тях. Нямат дюшеци 46,5%, а 34%  нямат никаква постеля. Домашните съдове и прибори са със съмнителна чистота и се държат на открито понеже 53% от домакинствата нямат нито един шкаф. Измиването на тялото през зимата е непознато. Долните дрехи обикновено са така замърсени, че са хванали кожа от кир. Ето това са покъртителните условия за закъснелоста на българския живот”.

Но цялата тази идилия била прекъсната от «утопичен експеримент», в резултат на който хората се преселиха в съвременни жилища с ток, парно и канализация, здравеопазването беше безплатно, нямаше безработни, а страната достигна 33 място в света по индекс на развитие. България стана първата държава на Балканите с развита ядрена енергетика, с двама космонавти и изработен изцяло в България спътник (шестата космическа сила през 80-те години според ООН), с развито машиностроене и електроника, с мощни въоръжени сили, с богато финансиране на наука, образование, спорт и т.н. Никога след Освобождението българската държава не е била толкова силна икономически, военно и политически, и с такъв международен авторитет, както през този период. За 45 години страната ни не води нито една война.

Този «утопичен експеримент» обаче се оказва, че забавил развитието на страната с десетилетия. Затова «утопичния експеримент» беше прекратен през 1989 г. и развитието ни така се ускори, че днес 26 години по-късно 50 % от населението  е заплашено от «социално изключване», над един милион напуснаха родината си да търсят препитание  в чужбина, а по индекс на развитие сме някъде около 60-то място в света.

Все пак трябва да благодарим на депутатите, гласували декларацията през 2004 години, за тяхната искреност. Те ни показаха посоката, в която се движи България през последните 26 години.  Какво може да очакваме по този път на «нормално европейско развитие»?

В икономическата област - пълна зависимост от чуждия капитал и безмилостно ограбване на страната. Ликвидиране на всички съвременни производства и технологии и като краен резултат мизерия, социално изключване и нарастваща изостаналост.

Във вътрешната политика засилващи се фашистки тенденции и разпалване на етнически и религиозни конфликти, съпроводени с репресии срещу всички прогресивни и патриотични партии и организации.

Във външната политика – превръщане на България отново в сателит на най-агресивната империалистическа държава, която се стреми към световна хегемония и нарастваща опасност от война и нова национална катастрофа.

Вестник "Революционен пламък",

брой 4, 04.11.2015 г.