Членове и симпатизанти на Движение
“23 септември“ отбелязаха 100-годишнината от Великата Октомврийска Социалистическа
Революция с демонстрация пред Паметника на Съветската армия в София.
Преди 100 години пламъкът на
Великия Октомври разпали пожара на бунта на потиснатите от целия свят. Днес той
е вдъхновение за всички, които вярват, че друг свят е възможен.
На 14 декември 1941 г. осъденият на смърт Леон
Таджер е обесен в Русенския затвор. Нека научим накратко за един от хилядите
герои на антифашистката съпротива в България!
Накратко за живота и делото на този боец от
антифашистката съпротива в България: Роден е в София през 1903 г. в семейство
на адвокат и учителка. Студентства във Виена агрономство за кратко,
безработицата и мизерията го пращат по строителните площадки. Става зидар,
макар че владее няколко езика. Полицията постоянно го преследва и задържа като
деец на комунистическата партия в Тел Авив. Попада в затвора и е екстерниран
като български поданик в родината си. В София, макар че владее 7 езика, става
строителен работник. Не спира политическата си дейност в условия на започналата
Втора световна война и през 1941 г. е пратен от българските власти в еврейски
трудов лагер. Юни бяга от лагера, като измъква барут за саботажни дейности. В
Русе се свързва с партийни другари и на 30 октомври 1941 г. запалва бензиновите
резервоари на фирма „Петрол”. Задържан и измъчван, пред съда се държи достойно
и сам поема защитата си, като се обявява против предателската политика на
българските фашисти и грабителството на германския фашизъм.
ИЗВАДКИ „ИЗ ОТГОВОРА НА ЛЕОН ТАДЖЕР ПО
ОБВИНИТЕЛНИЯ АКТ” (15 ноември 1941 г.):
„ 2. В обвинителния акт умишлено се премълчава
обстоятелството, че съм неосъждан в България, че се наричам не евреин, а
български евреин, т.е. българин по съзнание, макар и роден от родители
български евреи, че съм син на офицер запасен капитан, раняван в Балканската
война…, че съм завършил с много добър успех, примерно поведение І Софийска
мъжка гимназия, че съм бил изгонен от английските колониални власти в Палестина
като съчувственик на борещия се за
национално освобождение под английски и ционистически гнет арабски палестински
народ.
4. Дължа да заявя, че съвсем не считам войната
загубена за Съветския съюз, както предполага прокурорът, а напротив смятам, че
победата на социализма и комунизма над капитализма е неминуема…смятам съюзяването в настоящето и в
миналото с германските империалисти за най-голямото провинение на династията
към жизнените интереси на българския народ и като опасност за българската нация.
6. В обвинителния акт не се спомена още…., че
съм работил на пристанището в Русе и съм бил очевидец на жалкото издойване на
българското стопанство чрез дунавското пристанище от страна на германските
окупационни власти – отвличат се с гемии милиони килограми плодов пулп, тютюн,
храни, олио, ечемик (и се внася царевица за примес в хляба), нещо, което не е
могло да не възмути обвиняемия при обстоятелството на растяща скъпотия,
недоимък и купоннна система в Родината му. Премълчава се фактът, че обвиняемият
е човек на честния строителен зидарски труд, баща на семейство, а не „платен”
функционер, както го нарича прокурорът…
[Заключителна дума]: Империалистическите войни са позор за човечеството. Край на тях. Мир
на хижите. Война на палатите! Войната се поражда от капитализма и е неизбежна
негова спътница. Смърт на капитализма!
Докато
има експлоатирани и експлоататори, ще има война. Смърт на експлоатацията на човек от човек!
По-добре умри прав, отколкото да живееш на колене! Когато си купувах за 5 лева
грозде със спечелените пари от товарене един варел бензин считах, че ям
главичките на децата, убити от аероплана, който лети с натоварения от мен
бензин. Когато тиках варели олио или пулп за германските бандити, съвестта ми
ме хулеше: „Подлец! Подлец!”. Сега ми е по-леко, макар и да съм обречен на
тормоз и бесилка.
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не
умира!””.
Когато съвременните политолози коментират
промените в България след 10 ноември 1989 година, те говорят за някакъв преход от
«комунизъм» към «демокрация», «гражданско общество», «пазарна икономика». Този преход
е съпроводен с непрекъснати «реформи», които са обикновенно «болезнени» и новото
общество се изгражда на базата на «европейските ценности». Подобна терминология
дава много малко полезна информация за обществената система, с която беше сменен
социализмът преди 26 години. За да си изясним какво означават «европейски ценности»
може да използваме декларацията на Народното събрание от 2004 година, по повод
60-та годишнина от 9 септември 1944 г.
В тази декларация, приета с огромно мнозинство
от почти всички политически партии и отразяваща точно идеите господстващи в България
днес, още в първото изречение е посочено, че на 9 септември 1944 г. е бил прекъснат
«европейският път, избран от от строителите на съвременна България».
Следователно «европейският път», според строителите
на днешна «демократична» България, включва: атаката на кавалерията и клането на
протестиращи селяни край Дуранкулак през 1900, войните и националните катастрофи
през периода 1913-1918 г., включително разстрела на българските войници край Владая,
военния преврат на 9 юни 1923 и физическото
изтребление или прогонване на актива
на двете най-големи български партии, съюз с Хитлер и обявяване на война на антифашистката
коалиция, награди от по 50 хиляди лева за главата на убит антифашист, изпращане
на над 11 хиляди евреи за унищожение в нацистките лагери на смъртта, а на останалите
в трудови лагери вътре в страната. Защо подчетавам тези събития в развитието на
царска България? Защото именно те доведоха до 9 септември 1944. Всъщност творците
на тази декларация са прави в едно. Всичко описано по-горе е наистина «европейски
път», но пътят на европейския фашизъм.
Що се отнася до икономическото развитие на
България, в декларацията е казано: «След 9 септември 1944 г. у нас започна утопичен
експеримент, който забави с десетилетия нашето развитие..». С други думи, когато
80% от населението се препитаваше от примитивно земеделие и нямаше ток и вода, а
легло, маса и дюшек бяха лукс, тогава всичко е било правилно и нормално.
Един от най-упорито рекламираните митове
през периода на реставрацията на капитализма в България беше митът за икономическите
успехи и процъфтяване на царска България през 30-те години на 20 век. Сравнението
на България с другите европейски страни от учените-икономисти обаче показва значително
икономическо изоставане, достигащо 3-4 пъти по произведен доход на човеек от населението.
Капиталистическа България преди социалистическата революция без съмнение беше една от най-бедните и изостанали страни в Европа.
Ако някой си мисли, че учените са сбъркали
в оценката си за царска България, може да я сравни с оценката на хора, които би
трябвало най-добре да познават какво е било действителното положение през 1939 г. На 25 януари 1939 г. в Народното събрание на царство
България, министърът на земеделието Иван Багрянов заявява: „Имах случай да го кажа
и друг път: ние сме земеделска страна БЕЗ ЗЕМЕДЕЛИЕ… Ние нямаме излишъци от зърнени
храни. Ние изнасяме не излишъци, а само туй, което крадем от устата на нашия народ
и неговия нещастен добитък. (Общи ръкопляскания). Цифри за доказателство аз по-рано
приведох в изобилие”. Ръкопляскат му същите депутати, които по-късно бяха осъдени
от Народния съд и които съставляваха така наречения елит на царска България. Очевидно и те напълно споделяха тъжната констатация
на царския министър Багрянов.
А ето как описва, в изказване пред Народното
събрание на 12 март 1940 г., жизненото равнище на народа в България през 1939 г,
един от тези депутати, подкрепящи режима, Серафим Георгиев: „Това показва, че картината
на българската мизерия е страшна…. Мога да ви прочета данни…, че 19,5% от селските
семейства живеят в тухлени, а 61 % в кирпичени къщи; селското жилище се състои обикновено
от две стаи, в които живеят средно шест души; в тия стаи се и готви. Нямат кладенци
57% от домакинствата; нямат клозети 17,4% от тях. Нямат кревати 20% от домакинствата,
а останалите 80% от тях имат средно по два кревата за шест души. Нямат маса
28,5% от домакинствата, а 36% нямат стол. Нямат печка 28% от домакинствата. Нямат
юрган 36% от тях. Нямат дюшеци 46,5%, а 34%
нямат никаква постеля. Домашните съдове и прибори са със съмнителна чистота
и се държат на открито понеже 53% от домакинствата нямат нито един шкаф. Измиването
на тялото през зимата е непознато. Долните дрехи обикновено са така замърсени, че
са хванали кожа от кир. Ето това са покъртителните условия за закъснелоста на българския
живот”.
Но цялата тази идилия била прекъсната от
«утопичен експеримент», в резултат на който хората се преселиха в съвременни жилища
с ток, парно и канализация, здравеопазването беше безплатно, нямаше безработни,
а страната достигна 33 място в света по индекс на развитие. България стана първата
държава на Балканите с развита ядрена енергетика, с двама космонавти и изработен
изцяло в България спътник (шестата космическа сила през 80-те години според ООН),
с развито машиностроене и електроника, с мощни въоръжени сили, с богато финансиране
на наука, образование, спорт и т.н. Никога след Освобождението българската държава
не е била толкова силна икономически, военно и политически, и с такъв международен
авторитет, както през този период. За 45 години страната ни не води нито една война.
Този «утопичен експеримент» обаче се оказва,
че забавил развитието на страната с десетилетия. Затова «утопичния експеримент»
беше прекратен през 1989 г. и развитието ни така се ускори, че днес 26 години по-късно
50 % от населението е заплашено от «социално
изключване», над един милион напуснаха родината си да търсят препитание в чужбина, а по индекс на развитие сме някъде
около 60-то място в света.
Все пак трябва да благодарим на депутатите,
гласували декларацията през 2004 години, за тяхната искреност. Те ни показаха посоката,
в която се движи България през последните 26 години. Какво може да очакваме по този път на «нормално
европейско развитие»?
В икономическата област - пълна зависимост
от чуждия капитал и безмилостно ограбване на страната. Ликвидиране на всички съвременни
производства и технологии и като краен резултат мизерия, социално изключване и нарастваща
изостаналост.
Във вътрешната политика засилващи се фашистки
тенденции и разпалване на етнически и религиозни конфликти, съпроводени с репресии
срещу всички прогресивни и патриотични партии и организации.
Във външната политика – превръщане на България
отново в сателит на най-агресивната империалистическа държава, която се стреми към
световна хегемония и нарастваща опасност от война и нова национална катастрофа.
