Анжел Вагенщайн: Не се ли ужасиха...

Филмът “Народен дом на терора“, излъчен по БНТ реабилитира
престъпленията, извършени от фашисткия режим.

Как журито в Пловдив награди един филм, оправдаващ безчинствата на фашистките главорези?

Не очаквам от неонацистите преосъзнаване или нов прочит на случилото се през драматичния български ХХ век, завещал ни все още кървящи рани, неразчистени сметки и тъмни неразчетни страници! Вече писах, че фашизмът не ме изненадва - припознавам превъплъщенията на този вирус дори в човеколюбивите му мимикрии, до най-дълбинното му ново укритие - левия национализъм! Не, не той, не фашизмът, все по-трудно опознаваем, е който ме безпокои - безпокои ме антифашизмът у нас: безлик, ленив и апатичен като старец, унесен в гаснещи и унесени спомени...

И ето че неотдавна видяхме по телевизията “документалния” спомен “Народен дом на терора”. Нищо особено: нагледали сме се на преразкази, на стари и нови формати, на износени от злоупотреба манипулативни “спомени”! Новото и потресающото за мен е, че този - с извинение - “документален” филм получи... голямата награда на Пловдивския фестивал на документалното кино! Голяма награда за един голям, но не много хитроумен нов опит за нанасяне на корекции в историческия ни спомен!

Някъде в крайните титри на филма има и някаква благодарност към моя милост за оказаното съдействие. Нищо по-естествено за един стар кинаджия да помогне на колегите си: бил съм в лапите на “суперполицая” Гешев и бих могъл да покажа и разкажа нещичко за този “Народен дом”. Защо не, когато колеги от киното правят филм! Тогава не разбрах защо екипът отказа да го заведа горе, в последния полуетаж и първи кръг на ада, където и аз съм бил инквизиран до припадък, провесен с главата надолу, и където коридорите денонощно са кънтели от викове и стенания. Сега вече знам защо: колегите въобще не са се интересували от безчинствата на фашистките главорези - сметката за ужасилото цивилизована Европа българско кръвопролитие трябваше отново да бъде прехвърлена върху чуждо конто!

Голямата награда за документален филм, браво! Вероятно журито е ръкопляскало при нейното обявяване. Вероятно пловдивската публика е ръкопляскала! А аз се питам: ръкопляскали ли са и създателите на великолепния телевизионен сериал “По дирите на безследно изчезналите”? Ръкопляскали ли са създателите на “Допълнение към Закона за защита на държавата”, изследвали до най-малки подробности същата тема? Къде са те сега и защо мълчат - или са лъгали в своите филми за събитията през онези страшни години на тотален полицейски терор? И дали сега този “Народен дом на терора” им е отворил очите за истината? И едва сега ли са разбрали, че е имало някакъв кървав Деветоюнски преврат, извършен от “кървавия професор” Цанков, комуто до края на дните всички европейски университети са отказали достъп до своите аули. Но така и не са разбрали от филма кой е рязал на живо Стамболийски, кой го е убил, а след това е отнесъл главата му в София; кой е избил из софийските улици всички леви депутати - всички, до последния. И кой е генерал Иван Вълков? И в кои тъмни кладенци са потънали хиляди и хиляди интелектуалци, работници, селяни... И кой е убил народните трибуни Петко Д. Петков, Никола Габровски, Димо Хаджидимов, Тодор Страшимиров и още стотици учители, читалищни дейци, общественици? И как внезапно са “изчезнали”, без да оставят диря, призовани “за справка” в същия този дом от филма, поетите и обществениците Йосиф Хербст, Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Георги Шейтанов, Васил Карагьозов...

Антон Страшимиров писа в некролог: “Убиха и брат ми!... Този кървав стълб от бляскави имена ще ужасява поколенията...”

Ужаси ли се журито на пловдивския фестивал на документалното кино? Ужаси ли се кинематографската ни гилдия? Българската национална телевизия? Ужасиха ли се създателите на този ужасен филм?

Едва ли. Но дано усетят презрението, което и до днес излъчва едно стъклено око!

Вестник "Революционен пламък",

брой 5, март 2016 г.

Омар Заейд - мъченик на палестинската кауза

Омар Зайед беше преследван от властите на Израел,
преди да бъде убит в посолството на Палестина в София.

На 26 февруари 2016 палестинският борец за национално освобождение Омар Зайед беше открит мъртъв в двора на палестинското посолство в София.  Според палестинският президент Махмуд Абас става дума за „отвратително престъпление“.  А израелският вестник „Маарив“ подчертава, че убийството съвпада с посещението на българския премиер в Израел, което доказвало чудесното сътрудничество между двете страни в областта на сигурността. Думата сътрудничество в случая е неточна. Сътрудничество може да има между равностойни партньори, докато действията на българските власти по отношение на Зайед показват в каква степен страната ни се е поставила в унизителна зависимост и подчинение. Достатъчно е от Израел  да изпратят имейл с искане за екстрадиция на палестинския патриот и българската прокуратура незабавно издава заповед за неговото задържане, въпреки че той живее от 22 години в София и има тук семейство и деца. При това „вината“ на палестинеца е, че се е борил за независимостта на своята родина против чуждестранната окупация. 

Когато става ясно, че Зайед се намира на територията на палестинското посолство в София, българското Министерство на външните работи  отказва да осигури охрана на мисията въпреки молбите на палестинските дипломати. Колко струва тогава признаването на правото на палестниския народ да има своя независима държава от нашето правителство, ако то помага на окупаторите да преследват борците за освобождение на Палестина на наша територия?

Дъщерята на Омар Зайед написа във фейсбук: “Моят баща не е убиец! Той е борец против чуждестранната окупация на неговото отечество... Не баща ми е убиец - окупаторите са убийците! Те избиха толкова много деца, разрушиха толкова много домове, оставиха толкова много деца без родители и от толкова родители отнеха децата! Гордея се с баща си.“

Смъртта на Омар Зайед не само е срамно петно върху българската държва, но е тежък удар върху традиционното ни приятелство с палестинския и другите арабски народи и върху националните интереси на България. Ние не се примиряваме с политическите убийства на борците за свобода, извършвани от империализма.

Вестник "Революционен пламък",

брой 5, март 2016 г.

Септемврийското въстание в "Село Борово"

„Село Борово” е кратка повест за бурните събития в България от 1923 година и най-известната книга на автора Крум Велков. Интересно е да се знае, че роденият в Перник Крум е работник, организатор на стачки и като 20-годишен младеж става участник в подготовката на Септемврийското въстание. Повестта е написана за няколко седмици през 1932 година и малката по обем книжка става популярна сред младите през 30-те години. По същото време Велков спомага в печатането на обявени от властта за нелегални политически вестници и материали. Заради тази си дейност през годините на Втората световна война (40-те години) той е интерниран в концлагера „Еникьой”. Кратко след 9 септември 1944 година писатели-комунисти и прогресивните писатели, подкрепящи Отечествения фронт, излизат с общ апел към народа и творците (работниците на умствения труд), в който обещават да дадат своите сили за новата българска култура (целият апел тук http://www.septemvri23.com/bg_progresivni_pisateli_privetst…). Под този призив стои и името на Крум Велков. Въстанието на септемврийци е главна тема за автора и затова през 1946 година той пише втори роман за 1923 година - „Животът на Петър Дашев”. Последните години от живота си прекарва в град Белово, където и умира през 1960 г.

За мен „Село Борово” е задължително четиво за интересуващите се от въстаническата атмосфера в България след фашисткия преврат от 9 юни 1923 година. Кратка книга, но с много образи. Народен език, отразяващ духа на времето. Авторът е наясно с описваното, защото той самият е участник и свидетел. Това придава особеност, която не е често срещана в литературата.

Ще разкажа за епизода от книгата, впечатлил ме най-много. В него боровчанинът Игнат Куция е заловен от властите преди Септемврийското въстание по искане на местния олигарх и кмет Нако. Куция е инвалид от Първата световна война –единият му крак е дървен. Има многолюдно семейство и държи запустяваща бакалийка, която се намира точно срещу богатата бакалия на Нако. Никакви мъчения не спестяват фашистите на Игнат, когато го затварят в градската полиция. Оцелява от побоищата и се завръща в селото. Първото нещо, което прави, е да затвори своята бакалия. На нейно място нарежда помещение с кафене – това за целите на партиен клуб. И този клуб става сборището, където се събира народът и откъдето тръгват въстаниците за бой. Впечатляващо! Не се отказва, не се отдръпва, а действа открито, предизвикателно и бунтовно и то пред очите на пратилия го преди това на мъчения местен олигарх. Куция се бие накрая и с оръжия, но повече няма да разказвам…всеки, който желае, ще прочете книгата. „Село Борово” се изчита за няколко часа. А епизодът, който преразказвам, поне според мен, е показателен за духа на времето – убеденост, саможертва и стремеж към свобода – народна и лична. 

Ето и съвсем малък откъс от книгата:

„Най-отдолу в пакета беше останал някакъв календар. Мястото му беше на стената. Сред годината, малко закъснял идеше той сега, но нищо. На него беше изрисувано с ярки бои многолюден народ със знамена, настръхнал, пеещ и тръгнал бунтовно неизвестно къде. Игнат го прикрепи с един гвоздей на стената.

- Нека гледат!...Не спи народът като нас… 

Той седна на стола внимателно, понамръщвайки се, като че ли сядаше на игли, и изгледа още веднаж новата обстановка на бакалницата. Сега вече прилачаше донейде на клуба на околийския градец. Малко по-сиромашка изглеждаше работата тука, но не пречеше. В Борово нямаше кой да търси кусури, стига всичко да тръгнеше както трябва…

Двата свободни дни след ареста той прекара в градския клуб. Навън го беше дочакал непознат млад мъж, попита го загрижено дали е той същият от Борово и го отведе право там. Разбра Игнат къде го бяха завели. Ниското помещение на клуба беше пълно с работен свят. Заразпитваха го надълго хората там, някак си по свойски, другарски, за премеждията му в ареста и той им разказа всичко. Не се зачудиха твърде на мъките му те, а един го погледа усмихнато и каза:

– Не бой се, другарю…През тази дупка, за която разправяш ти, са минали мнозина от нас тука. Борбата без мъки няма да мине… „ (стр. 83)

Авторът на книгата Крум Велков

За боеца от Съпротивата Леон Таджер (1903-1941 г.)

На 14 декември 1941 г. осъденият на смърт Леон Таджер е обесен в Русенския затвор. Нека научим накратко за един от хилядите герои на антифашистката съпротива в България!

Накратко за живота и делото на този боец от антифашистката съпротива в България: Роден е в София през 1903 г. в семейство на адвокат и учителка. Студентства във Виена агрономство за кратко, безработицата и мизерията го пращат по строителните площадки. Става зидар, макар че владее няколко езика. Полицията постоянно го преследва и задържа като деец на комунистическата партия в Тел Авив. Попада в затвора и е екстерниран като български поданик в родината си. В София, макар че владее 7 езика, става строителен работник. Не спира политическата си дейност в условия на започналата Втора световна война и през 1941 г. е пратен от българските власти в еврейски трудов лагер. Юни бяга от лагера, като измъква барут за саботажни дейности. В Русе се свързва с партийни другари и на 30 октомври 1941 г. запалва бензиновите резервоари на фирма „Петрол”. Задържан и измъчван, пред съда се държи достойно и сам поема защитата си, като се обявява против предателската политика на българските фашисти и грабителството на германския фашизъм.

ИЗВАДКИ „ИЗ ОТГОВОРА НА ЛЕОН ТАДЖЕР ПО ОБВИНИТЕЛНИЯ АКТ” (15 ноември 1941 г.):

„ 2. В обвинителния акт умишлено се премълчава обстоятелството, че съм неосъждан в България, че се наричам не евреин, а български евреин, т.е. българин по съзнание, макар и роден от родители български евреи, че съм син на офицер запасен капитан, раняван в Балканската война…, че съм завършил с много добър успех, примерно поведение І Софийска мъжка гимназия, че съм бил изгонен от английските колониални власти в Палестина като съчувственик на борещия се за национално освобождение под английски и ционистически гнет арабски палестински народ.

4. Дължа да заявя, че съвсем не считам войната загубена за Съветския съюз, както предполага прокурорът, а напротив смятам, че победата на социализма и комунизма над капитализма е неминуема…смятам съюзяването в настоящето и в миналото с германските империалисти за най-голямото провинение на династията към жизнените интереси на българския народ и като опасност за българската нация.

6. В обвинителния акт не се спомена още…., че съм работил на пристанището в Русе и съм бил очевидец на жалкото издойване на българското стопанство чрез дунавското пристанище от страна на германските окупационни власти – отвличат се с гемии милиони килограми плодов пулп, тютюн, храни, олио, ечемик (и се внася царевица за примес в хляба), нещо, което не е могло да не възмути обвиняемия при обстоятелството на растяща скъпотия, недоимък и купоннна система в Родината му. Премълчава се фактът, че обвиняемият е човек на честния строителен зидарски труд, баща на семейство, а не „платен” функционер, както го нарича прокурорът…

[Заключителна дума]: Империалистическите войни са позор за човечеството. Край на тях. Мир на хижите. Война на палатите! Войната се поражда от капитализма и е неизбежна негова спътница. Смърт на капитализма!

Докато има експлоатирани и експлоататори, ще има война. Смърт на експлоатацията на човек от човек! По-добре умри прав, отколкото да живееш на колене! Когато си купувах за 5 лева грозде със спечелените пари от товарене един варел бензин считах, че ям главичките на децата, убити от аероплана, който лети с натоварения от мен бензин. Когато тиках варели олио или пулп за германските бандити, съвестта ми ме хулеше: „Подлец! Подлец!”. Сега ми е по-леко, макар и да съм обречен на тормоз и бесилка.

„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!””.

26 години капитализъм докараха нашия народ до просешка тояга

Когато съвременните политолози коментират промените в България след 10 ноември 1989 година, те говорят за някакъв преход от «комунизъм» към «демокрация», «гражданско общество», «пазарна икономика». Този преход е съпроводен с непрекъснати «реформи», които са обикновенно «болезнени» и новото общество се изгражда на базата на «европейските ценности». Подобна терминология дава много малко полезна информация за обществената система, с която беше сменен социализмът преди 26 години. За да си изясним какво означават «европейски ценности» може да използваме декларацията на Народното събрание от 2004 година, по повод 60-та годишнина от 9 септември 1944 г.

В тази декларация, приета с огромно мнозинство от почти всички политически партии и отразяваща точно идеите господстващи в България днес, още в първото изречение е посочено, че на 9 септември 1944 г. е бил прекъснат «европейският път, избран от от строителите на съвременна България».

Следователно «европейският път», според строителите на днешна «демократична» България, включва: атаката на кавалерията и клането на протестиращи селяни край Дуранкулак през 1900, войните и националните катастрофи през периода 1913-1918 г., включително разстрела на българските войници край Владая, военния преврат на 9 юни 1923 и физическото    изтребление  или прогонване на актива на двете най-големи български партии, съюз с Хитлер и обявяване на война на антифашистката коалиция, награди от по 50 хиляди лева за главата на убит антифашист, изпращане на над 11 хиляди евреи за унищожение в нацистките лагери на смъртта, а на останалите в трудови лагери вътре в страната. Защо подчетавам тези събития в развитието на царска България? Защото именно те доведоха до 9 септември 1944. Всъщност творците на тази декларация са прави в едно. Всичко описано по-горе е наистина «европейски път», но пътят на европейския фашизъм.

Що се отнася до икономическото развитие на България, в декларацията е казано: «След 9 септември 1944 г. у нас започна утопичен експеримент, който забави с десетилетия нашето развитие..». С други думи, когато 80% от населението се препитаваше от примитивно земеделие и нямаше ток и вода, а легло, маса и дюшек бяха лукс, тогава всичко е било правилно и нормално.

Един от най-упорито рекламираните митове през периода на реставрацията на капитализма в България беше митът за икономическите успехи и процъфтяване на царска България през 30-те години на 20 век. Сравнението на България с другите европейски страни от учените-икономисти обаче показва значително икономическо изоставане, достигащо 3-4 пъти по произведен доход на човеек от населението. Капиталистическа България преди социалистическата революция без съмнение беше една от най-бедните и изостанали страни в Европа.

Ако някой си мисли, че учените са сбъркали в оценката си за царска България, може да я сравни с оценката на хора, които би трябвало най-добре да познават какво е било действителното положение през 1939 г.  На 25 януари 1939 г. в Народното събрание на царство България, министърът на земеделието Иван Багрянов заявява: „Имах случай да го кажа и друг път: ние сме земеделска страна БЕЗ ЗЕМЕДЕЛИЕ… Ние нямаме излишъци от зърнени храни. Ние изнасяме не излишъци, а само туй, което крадем от устата на нашия народ и неговия нещастен добитък. (Общи ръкопляскания). Цифри за доказателство аз по-рано приведох в изобилие”. Ръкопляскат му същите депутати, които по-късно бяха осъдени от Народния съд и които съставляваха така наречения елит на царска България.  Очевидно и те напълно споделяха тъжната констатация на царския министър Багрянов.

А ето как описва, в изказване пред Народното събрание на 12 март 1940 г., жизненото равнище на народа в България през 1939 г, един от тези депутати, подкрепящи режима, Серафим Георгиев: „Това показва, че картината на българската мизерия е страшна…. Мога да ви прочета данни…, че 19,5% от селските семейства живеят в тухлени, а 61 % в кирпичени къщи; селското жилище се състои обикновено от две стаи, в които живеят средно шест души; в тия стаи се и готви. Нямат кладенци 57% от домакинствата; нямат клозети 17,4% от тях. Нямат кревати 20% от домакинствата, а останалите 80% от тях имат средно по два кревата за шест души. Нямат маса 28,5% от домакинствата, а 36% нямат стол. Нямат печка 28% от домакинствата. Нямат юрган 36% от тях. Нямат дюшеци 46,5%, а 34%  нямат никаква постеля. Домашните съдове и прибори са със съмнителна чистота и се държат на открито понеже 53% от домакинствата нямат нито един шкаф. Измиването на тялото през зимата е непознато. Долните дрехи обикновено са така замърсени, че са хванали кожа от кир. Ето това са покъртителните условия за закъснелоста на българския живот”.

Но цялата тази идилия била прекъсната от «утопичен експеримент», в резултат на който хората се преселиха в съвременни жилища с ток, парно и канализация, здравеопазването беше безплатно, нямаше безработни, а страната достигна 33 място в света по индекс на развитие. България стана първата държава на Балканите с развита ядрена енергетика, с двама космонавти и изработен изцяло в България спътник (шестата космическа сила през 80-те години според ООН), с развито машиностроене и електроника, с мощни въоръжени сили, с богато финансиране на наука, образование, спорт и т.н. Никога след Освобождението българската държава не е била толкова силна икономически, военно и политически, и с такъв международен авторитет, както през този период. За 45 години страната ни не води нито една война.

Този «утопичен експеримент» обаче се оказва, че забавил развитието на страната с десетилетия. Затова «утопичния експеримент» беше прекратен през 1989 г. и развитието ни така се ускори, че днес 26 години по-късно 50 % от населението  е заплашено от «социално изключване», над един милион напуснаха родината си да търсят препитание  в чужбина, а по индекс на развитие сме някъде около 60-то място в света.

Все пак трябва да благодарим на депутатите, гласували декларацията през 2004 години, за тяхната искреност. Те ни показаха посоката, в която се движи България през последните 26 години.  Какво може да очакваме по този път на «нормално европейско развитие»?

В икономическата област - пълна зависимост от чуждия капитал и безмилостно ограбване на страната. Ликвидиране на всички съвременни производства и технологии и като краен резултат мизерия, социално изключване и нарастваща изостаналост.

Във вътрешната политика засилващи се фашистки тенденции и разпалване на етнически и религиозни конфликти, съпроводени с репресии срещу всички прогресивни и патриотични партии и организации.

Във външната политика – превръщане на България отново в сателит на най-агресивната империалистическа държава, която се стреми към световна хегемония и нарастваща опасност от война и нова национална катастрофа.

Вестник "Революционен пламък",

брой 4, 04.11.2015 г.

98 години гори пламъкът на Октомврийската революция

На 7 ноември (25 октомври стар стил) в Русия под ръководството на Ленин и болшевишката партия избухва Великата октомврийска социалистическа революция (ВОСР). Оръдията на крайцера „Аврора“ дават сигнал за  щурма на Зимния дворец в Санкт Петербург. Руският царизъм окончателно е съборен, унищожени са остатъците от феодализма.

Веднага е издаден „Декрет за мира“, оповестяващ излизането на Русия от Първата световна война, заклеймявайки я като “война за това, как да се разделят между силните и богати народи заграбените от тях слаби народности“. Земята на помешчиците е конфискувана в полза на общинските поземлени комитети и околийските Съвети на селските депутати. На 2 ноември 1917 г. е провъзгласена „Декларация за правата на народите в Русия“, гарантираща равни права за всички народностии отмяната на всякакви национални и национално-религиозни привилегии и ограничения, характерни за времето на царизма. Образованието и здравеопазването стават безплатни.

След Октомврийската революция, свалените монархически сили започват гражданска война. Те са подкрепени от военна интервенция на 14 държави (включително САЩ), чиито буржоазни правителства изпитват ужас, че същите събития могат да се повторят и в техните страни. Въпреки това Червената армия успява да удържи геройска победа над силите на реакцията. Създава се Съюз на съветските социалистически републики.  Това   дълбоко   беляза световната политика. От тук нататък унищожаването на СССР става една от основните цели на империалистическите държави. На мястото на изоставащата полуфеодална Руска империя се създава държавата на работниците и селяните, която извършва невиждан икономически скок, ликвидира безработицата, крайната бедност и експлоатацията на работническата класа.

Октомврийската революция за пръв път разбива веригата на империализма. Тя смазва твърденията на буржоазията, че социализмът е утопия и че не може да има свят без частна собственост. Октомври вдъхновява потиснатите работници от целия свят в борбата им срещу господарите. Той доказва, че пролетариите, начело на селячеството, могат сами да управляват държава и да градят просперираща икономика без буржоазията, против буржоазията. Най-вече ВОСР показа, че капитализмът може да бъде победен от съзнателния и организиран пролетариат.

За противниците на Октомврийската революция Ленин казва:

            “Нека буржоазията и пацифистите, генералите и еснафите, капиталистите и филистерите, всички вярващи християни и всички рицари от II и II1/2 Интернационали хулят яростно тази революция. С никакви потоци от злоба, клевета и лъжа не ще замъглят те този световноисторически факт, че за пръв път от стотици и хиляди години робите отговориха на войната между робовладелците с открито провъзгласяване на лозунга: да превърнем тази война между робовладелците за подялба на своята плячка във война на робите от всички нации против робовладелците от всички нации.“ (Вестник „Правда”, бр.234 от 18 октомври 1921г.)

Вестник "Революционен пламък",

брой 4, 04.11.2015 г.

Наш враг е империализмът, не бежанците!

През 2015 година кризата с бежанците в Европа и България стана особено актуална тема. Бежанският поток към България се увеличи видимо от началото на годината. Фактите почти всекидневно разкриват облика на жестока човешка трагедия – хиляди намериха смъртта си край бреговете на Гърция, Турция и Италия. Сред тях има цели семейства и много деца. Други десетки хиляди скитат по границите на балканските държави в опит да достигнат Западна Европа – в момента те оцеляват под открито небе в студ и недоимък, в страх и риск. Според либералната теза бежанският поток не е проблем нито за Европа, нито за България; платените отвън „експерти подсилват общоевропейската безотговорност твърдейки, че нашата страна може безпрепятствено да посрещне всички желаещи да получат убежище. Либералите чрез лицемерна „солидарност“ към бежанците пренасочват социалната тежест, неминуемо следваща потока от хиляди бягащи хора, към най-бедните държави в Европа, каквато е и нашата. Националистически течения, но също и псевдолеви среди от друга страна описват бежанците като най-страшна заплаха за европейската цивилизация, разпалвайки омраза и непоносимост към тях заради чуждия им произход, религия и култура. Това гледище служи отново на капиталистическите интереси, които противопоставяйки едни роби на други си осигуравят спокойствието да продължат да грабят народите. Именно насаждането на такива настроения крие в себе си опасността от връщането на най-реакционния капитализъм на дневен ред – фашизмът. Гореизброените две мнения, изглеждайки на пръв поглед различни, всъщност имат и много общо – нито едно от тях не посочва истинските виновници за бежанската криза, а оттам и реалните решения; те отклоняват вниманието от причините и крият опасност от влошаване на положението.

Милиони хора бягат от почти напълно разрушените си държави, от липсата на домове и поминък, от заплахата да гладуват, да бъдат убити и изтезавани. Те бягат от Сирия, от Ирак, от Афганистан, от Либия и много други държави в Африка. Но кой и защо предизвика това положение? Във всички тези държави САЩ предизвикват и поддържат пълномащабни войни, които не спират да бушуват вече много години. Верни съюзници на Америка в това дело са основните богати европейски държави – Великобритания, Германия, Франция, Италия; верни съюзници са и държави като Израел, Турция, Саудитска Арабия. В ролята на помагачи са включени всички членове на НАТО, сред които е и България. Тези войни се предизвикват от САЩ, за да заграбят природните и човешките ресурси на изброените държави, за да отворят пътя за нови печалби за западните корпорации. За целите на грабежа и експлоатацията Америка и съюзниците направо заличават цели държави и народи от картата на Земята. Там, където още няма войни, властва пак наложена в полза на същите интереси бедност, която обрича обикновените хора на страдания и смърт.

Каква е всъщност тази криза?

Войните днес са следствие от стремежа на САЩ и техните сателити да подчинят и ограбят редица независими държави останали извън тяхната сфера на господство. САЩ днес са главната сила и стълб на световната система на империализма (съвременния капитализъм).Притежавайки най-скъпо поддържаната армия в света, САЩ с войни и терор се опитват да наложат на народите в света своята хегемония. Но Америка е в дълбока икономическа, политическа и морална криза. В такава криза изпада и подкрепящият политиката й Европейски съюз. Това е криза на световния капитализъм. В тази криза не е достатъчно да бъдат просто систематично ограбвани чрез продажни правителства страни като България. В тази криза вече се граби чрез брутално подпалване на войни срещу миролюбиви народи.

Какво е решението? 

Нужно е час по-скоро да бъде прекратена войната в Сирия. Това ще стане най-бързо когато САЩ-НАТО и водещите държави от ЕС спрат политическата, финансовата и оръжейната помощ за терористите от Ислямска държава и т.нар Свободна сирийска армия („умерените” бунтовници). Нужно е да се оказва постоянен натиск за това, включително и пред сегашното българско правителство. Трябва да бъдат прекратени всички намеси на империалистическите сили в други страни. Трябва вкрайна сметка и да бъде премахнат причинителя на войните – империализмът и въобще капитализмът.

Европейският съюз трябва да поеме своята отговорност в престъпно предизвиканите войни и по-специално за конфликта в Сирия. Това означава, че неизменна отговорност на ЕС е съдбата на бежанците, навлизащи в Европа – тяхното здраве, живот и нормални условия. ЕС е длъжен да отпусне всички необходими средства и да гарантира, че най-виновните държави, вкл. тези с най-големи парични възможности като Германия, ще се погрижат за най-голям брой нуждаещи се бежанци. Недопустимо е Германия и други западноевропейски държави, които са сред главните виновници в предизвиканите войни, да отказват прием на бежанци в техните държави.

Всички държави, но най-вече САЩ, водещите в ЕС, Турция, Израел и Саудитска Арабия, участвали във войните срещу народите на Сирия, Афганистан, Ирак, Украйна и всички други, са длъжни да изплатят пълни обезщетения на пострадалите държави за причинените материални щети и жертви. Това го налага справедливостта, само така тези страни могат да се възстановя, а милионите бежанци, включително и стотиците хиляди в Европа да се завърнат по домовете си. 

С настоящата декларация се обръщаме към всеки сънародник и всички сили, които мислят действително за цялостното подобрение на положението на българския народ. Приканваме всички леви-антиимпериалистически и действително патриотични сили да търсят обединение срещу империалистическите агресори. Защото трагедията на бежанците е само един от поредните, но не и последният епизод на предизвикваната от тях криза. Българският народ ще бъде силен в своята справедлива борба, само ако подкрепя справедливите борби на другите народи. Фалшива е загрижеността както на неолибералите и техните решения по бежанската криза – защото именно те създават войните, мизерията и проблемите. Фалшиви са и грозните внушения на омраза и истерия, които подхранват уж обезпокоени за съдбата ни националисти. Нека заблудените и честните сред тях се замислят кой печели от насаждането на омраза към потиснатите, към жертвите!

Врагът ни не са бежанците! 

Врагът ни е капитализма! Терористи са управляващите на САЩ, правителствата в ЕС и всичките им помагачи! Терористи, съсипващи българския народ, са българските правителства!

Борбата ни за мир, независимост и социална справедливост е борба на всички народи – нека като народ се наредим в тази борба рамо до рамо с останалите срещу общите ни врагове!

Вестник "Революционен пламък",

брой 4, 04.11.2015 г.